Джеймс Патерсън - Крос

Разбира се, хората не обичат да са сами в нещастието. Особено в слънчев следобед като днешния, когато е за предпочитане да си където и да било другаде, само не и тук, в разгара на предстояща престрелка, в която сигурно ще има убити.

Ситуацията бе обсъдена спешно в салона на близката гимназия. Вътре бе наблъскано докрай със служители на полицейското управление на Вашингтон, агенти на ФБР, включително и членове на ОСЗ, готови да щурмуват. А по всичко личеше, че май ще се наложи.

Към края на срещата капитан Тим Моран, шеф на Специалния отряд към вашингтонската полиция, изложи собственото си мнение. По очевидни причини той беше превъзбуден, но успяваше да изглежда спокоен и да запази самообладание. Познавах го от годините, прекарани в полицията, и уважавах смелостта и почтеността му. А ето че този следобед може би щеше да му се наложи да се изправи срещу собствените си хора.

— Да обобщим ситуацията — започна Моран. — Мишената е четириетажна сграда, където суровият хероин се преработва и се превръща в бял прах и много пари. Вътре има поне десетина работници, повечето са жени. Освен тях там са пазачите на лабораторията, добре въоръжени са и охраняват поне три от етажите. Изглежда, също са около десетина на брой. Там са шестимата от Специалния отряд, които са възнамерявали да оберат лабораторията, но са се озовали в капан. Очевидно разполагат с известно количество хероин и пари. Притиснати са между наркопласьорите и служителите от горните етажи, както и от още петима или шестима пазачи, които са се появили, докато обирът е бил в разгара си. В този момент сме в безизходно положение. Установихме първоначален контакт и с двете страни. Никой не иска да се предаде. Предполагам, че пресмятат какво могат да загубят и да спечелят, така че засега са решили просто да стоят и да чакат.

След кратка пауза Тим Моран продължи със спокоен глас:

— Тъй като става дума за хора от Специалния отряд и предвид усложненията, произхождащи от този факт, Отрядът за спасяване на заложници ще ръководи операцията. Полицейското управление на Вашингтон ще съдейства изцяло на ФБР.

Изложението на капитан Моран беше стегнато и ясно. Изискваше се доста кураж, за да предаде ръководството на операцията в ръцете на ФБР. Но това беше единственото правилно решение, ако се наложи да се щурмува сградата и да се стреля по момчетата от Специалния отряд. Дори и да бяха лоши ченгета, те си оставаха ченгета. Никой от нас не искаше да гърми по своите.

Нед Махони се приближи до мен и ме погледна лукаво:

— А сега какво ще правим, Айнщайн? ОСЗ се оказва по средата на дяволски сандвич. Разбра ли защо те повиках?

— Извини ме, но нямам намерение да ти благодаря за оказаната чест — отвърнах му троснато.

— Е, нищо. То и без това няма кой знае за какво толкова да ми благодариш — заяви Махони и ме сръчка дружески в ребрата.

Жест, който накара и двама ни да избухнем в смях.

Това беше в кръвта му.

Винаги, когато беше във Вашингтон, Касапина имаше навика да наблюдава действията на полицията и сега в никакъв случай нямаше да изпусне това представление. Какъв страхотен късмет! Специалният отряд срещу ОСЗ. Какво по-хубаво?

През последните години го даваше по-кротко. „По-малко работа, повече забавления“, това беше новото му мото. Три или четири големи удара на година, плюс някоя и друга услуга за шефовете. Това му стигаше, за да си плаща сметките. А и новият дон, Маджоне Джуниър, не го харесваше особено. Единственият истински проблем беше, че му липсваше възбудата, притокът на адреналин, постоянното действие.

Ето защо бе дошъл да се наслади на „Бала на полицаите“. Това определение му хрумна, докато, смеейки се, паркираше своя „Рейндж Роувър“ на десетина пресечки от потенциалната сцена на престрелката. Наоколо се бяха струпали толкова много зяпачи, че дори пеша не можа да приближи на повече от няколко пресечки от Кентъки Авеню. Докато си пробиваше път, преброи повече от двадесет полицейски микробуса, паркирани на улицата. Плюс още десетина патрулни.

Тогава видя сините анораци на феберейците — навярно бяха момчетата от Отряда за спасяване на заложници към „Куонтико“. По дяволите! Предполагаше се, че те са най-печените професионалисти на планетата. Също като него. Това беше страхотно и той нямаше да го пропусне за нищо на света, въпреки че беше малко опасно да се навърта наоколо. Видя няколко автомобила на началството. Но в „замразената зона“, т.е. във вътрешния периметър зърна нещо, което го накара да спре, а сърцето му да забие по-силно. Мъж в цивилни дрехи говореше с един от феберейците.