Джеймс Патерсън - Крос

— И нима това е толкова лошо? О, забрави! — избухна тя и тръсна силно чашата с чая на масата. — Тръгвам си!

— За бога, това е нелепо, Нана! Напълно изтощен съм. Раниха ме… Е, почти. Ще говорим по-късно, в момента се нуждая от малко сън.

Внезапно тя се изправи и пристъпи към мен. Лицето й бе зачервено от гняв, а очите й приличаха на два горещи въглена. От години не я бях виждал такава, може би откакто бях див и неконтролируем тийнейджър.

— Наричаш всичко това нелепо? Как смееш да ми говориш по този начин?

Нана ме заудря в гърдите с малките си юмручета. Не ме заболя от ударите, а от истината в думите й.

— Съжалявам — побързах да се оправдая, — просто съм уморен.

— Намери си икономка, бавачка, каквото си искаш. Ти си бил уморен? На мен ми писна да съм уморена и болна от тревоги и притеснения за теб!

— Нана, съжалявам. Какво друго искаш да ти кажа?

— Не казвай нищо, Алекс. И без това се уморих да те слушам.

Тя изхвърча от кухнята, без да продума повече. „Е, поне това свърши“, помислих си и се отпуснах на един стол до масата. Чувствах се уморен и безкрайно потиснат.

Но не беше свършило.

След няколко минути Нана се появи отново. Влачеше след себе си стар кожен куфар и пътна чанта на колелца. Мина покрай мен, прекоси дневната и излезе навън, без да издаде нито звук.

— Нана! — извиках, надигайки се с мъка от стола, и затичах след нея. — Спри, моля те, спри! Нека да поговорим!

Когато изскочих от вратата, видях на улицата старо такси, чийто ауспух бълваше облаци. Един от безбройните й братовчеди, Ейбрахам, е таксиметров шофьор. От верандата различих очуканата му таратайка.

Нана се качи в грозното синьо возило и то тутакси излетя с пълна газ.

— Къде отива Нана? — чух зад себе си тъничък гласец.

Обърнах се и вдигнах Али, който се бе промъкнал зад мен на верандата.

— Не знам, приятелче. Мисля, че тя току-що ни напусна.

Той ме погледна ужасено:

— Нана ни напусна?

Майкъл Съливан се събуди треперещ и облян в пот. Знаеше, че няма да може пак да заспи. Отново бе сънувал баща си, гадното копеле, ужасяващия призрак от кошмарите му.

Когато беше още хлапе, старецът го водеше през лятото да работи в месарницата му два или три пъти в седмицата. Започна да го прави, след като Майкъл стана на шест години, и приключи, щом навърши единадесет. Месарският магазин заемаше първия етаж на двуетажна сграда от червени тухли в Куентин роуд и Източна тридесет и шеста улица. Кевин Съливан, месарят , се славеше не само с това, че продава най-хубавото месо в целия район на Флатланд в Бруклин, но още и с уменията си да удовлетворява изискванията не само на ирландците, но и на италианците и германците.

Подът винаги бе посипан с дебел слой дървени стърготини, които всеки ден се премитаха. Стъклените витрини бяха измити и лъснати до блясък. А Кевин Съливан си имаше своя запазена марка — след като поднесеше на клиента месото, за да го одобри, той му се усмихваше, след което се покланяше учтиво. Малкият му жест ги разтапяше.

Майкъл, майка му и тримата му братя обаче познаваха и зловещата му страна. Баща му имаше масивни рамене и най-силните ръце, които някой можеше да си представи, особено ако е малко момче. Веднъж улови мишка в кухнята и прекърши врата й с пръсти. Каза на синовете си, че ако не го слушат, може да стори същото и с тях — да им натроши костите. А майка им… рядко минаваше седмица, през която по слабото й, крехко тяло да не се появят морави белези.

Ала това не беше най-лошото. Друго караше Майкъл да се събужда често посред нощ с разтуптяно сърце. Истински ужасяващата история започна, когато беше на шест и една вечер почистваха магазина, преди да го затворят. Баща му го извика в малкия си кабинет в дъното, в който имаше бюро, шкаф с документи и походно легло. Кевин Съливан се настани на леглото и заповяда:

— Седни тук, момче. До мен.

— Съжалявам, татко — рече веднага Майкъл. Знаеше, че сигурно ще му се кара за някоя глупава грешка, която е допуснал, докато изпълняваше задълженията си. — Ще го оправя. Ще оправя всичко.

— Просто седни! — сряза го баща му. — Има много неща, за които трябва да съжаляваш, но сега не става дума за това. Слушай ме внимателно. Много внимателно.

Баща му отпусна длан върху коляното на момчето.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, Майкъл. Знаеш го, нали?

— Да, сър, знам.

— И ще го направя — продължи баща му, — ако кажеш и думичка на някого.

Да каже какво? , искаше да попита Майкъл, но знаеше, че е по-добре да мълчи. Никога не биваше да прекъсва баща си, докато говори.