Джеймс Патерсън - Крос

— Ти ще определяш условията — увери я той. — Избери някой хотел или друго място. Каквото искаш, което сметнеш за нужно. Всичко зависи от теб.

Тя го изгледа мълчаливо. Той знаеше, че го преценява. На този етап жените се взираха право в очите му. Виждаше, че тази се доверява на инстинктите си. Всичко зависи от теб. Освен това или искаше, или се нуждаеше от хиляда долара. А и разбира се, той беше хубав.

Накрая Червенокосата заговори тихо, защото явно не желаеше някой наоколо да я чуе:

— Имаш ли парите в брой?

Той й показа ролката от стотачки.

— Всички ли са по сто долара? — заинтересува се непознатата.

Съливан кимна утвърдително. После продължи учтиво:

— Ще възразиш ли, ако попитам как се казваш?

— Шери — тросна се тя.

— Това истинското ти име ли е?

— Какво значение има, Джеф? — започна да нервничи червенокосата. — Да вървим. Часовникът тиктака. Твоят час вече тече.

И те тръгнаха.

След като уговореният час с Шери свърши, по-скоро час и половина, не се наложи да й дава пари. Нито хиляда, нито цент. Трябваше само да й покаже снимките. И скалпела, който носеше.

Червена светлина, зелена светлина.

Страхотна игра.

Два дни след като си тръгна, Нана се върна у дома. Слава на Господ и всички ангели небесни, които сигурно бдяха над нас! Цялото семейство, особено аз, бяхме осъзнали колко много я обичаме и се нуждаем от нея. Колко наглед дребни и често незабележими неща е правила всеки ден за нас, без да получи някаква благодарност. Колко незаменима е, колко жертви е правила и продължава да прави за нас.

Не че Нана не ни напомняше за тях, както и за помощта, която ни оказва. Просто сега разбрахме, че е по-добра дори отколкото самата тя си мислеше.

Когато онази сутрин влезе с плавна стъпка през кухненската врата, свари Джени да си похапва какаови пръчици, полети с мляко.

— Казвам се Джени Крос. И съзнателно вредя на организма си — изрече Нана със своя неподражаем, безапелационен тон.

Джени вдигна ръце, за да покаже, че се предава, след което отиде и изпразни купичката си в кофата за смет. Сетне погледна Нана в очите и рече:

— Ако си возило, което се движи със скоростта на светлината, какво ще стане, като превключиш само на фарове? — После прегърна баба си, преди тя да се опита да отговори на въпроса й, който всъщност нямаше отговор.

Аз също я прегърнах, но проявих достатъчно разум да си държа устата затворена.

Когато вечерта се върнах от работа, тя отново ме чакаше в кухнята. Изтръпнах, защото си помислих, че пак ще ми трие сол на главата, но в секундата, в която ме видя, Нана протегна ръце, за да ме прегърне. А това ужасно ме изненада.

— Ела — рече тя. И когато вече бе обгърнала кръста ми, продължи:

— Съжалявам, Алекс. — Нямах право да бягам и да те изоставям така. Сгреших. Започнахте да ми липсвате още щом таксито на Ейбрахам потегли.

— Имаше пълно право… — заговорих примирително.

— Не спори с мен, Алекс — прекъсна ме Нана. — Поне веднъж млъкни, докато печелиш играта.

Послушах я и млъкнах.

Стоях пред вратата на голямото началство. Рано или късно всички се озовавахме тук. В петък сутринта, няколко минути след девет дойдох сам пред кабинета на директора на Бюрото Рон Бърнс на деветия етаж на „Хувър Билдинг“, главната квартира на ФБР.

През вратата на кабинета надникна измамното ангелско лице на Тони Удс, личния помощник на шефа.

— Здравей, Алекс, ето те и теб. Защо не влезеш? Добра работа си свършил онзи ден на Кентъки Авеню. Особено като се имат предвид обстоятелствата. Директорът искаше да говори с теб за това, както и за някои други неща. Чух, че Нед Махони ще се възстанови напълно.

Страхотна работа, няма що, само че едва не ме убиха , мислех си аз, докато вървях след Удс към вътрешния кабинет. Нед Махони бе прострелян във врата. Той също можеше да загине.

Директорът ме чакаше в кабинета си — неговата „светая светих“. Рон Бърнс притежаваше нещо особено: беше корав и властен тип, но се бе научил да води лек и неангажиращ разговор и да се усмихва, преди да заговори по работа. Във Вашингтон това беше задължително условие за големите шефове като него, защото им се налагаше да си имат работа с много потайни и подмолни политици. Като повечето делови хора обаче, Бърнс никак не го биваше в светските разговори. При все това около минута и половина той бъбри за местните спортове и за времето, преди да стигне до истинската причина за посещението ми.