Даниел Глатауер - Вечно твой

— Не, не държа да знам.

— Представете си, че са най-обикновени рекламни брошури. Няма смисъл да се притеснявате излишно.

— Искам да ми е безразлично какво има вътре.

— Само че не ви е безразлично. Честно казано, изглеждате адски напрегната.

Бианка остана с нея няколко часа. Присъствието й се отрази добре на Юдит. Стажантката изпробва най-различни сенки за очи, спирали за мигли и лакове за нокти. Дори си спретна малко модно шоу с дрехи от гардероба на Юдит, която й подари три тениски и една къса рокля. Шевовете им едва ли щяха да издържат дълго предвид пищната фигура на момичето.

— Със сигурност не е някой сериен убиец — успокои тя Юдит, която я наблюдаваше как яде суши. — Стори ми се страшно мил, когато разговарях с него. От хората, които и на мравката път правят. Явно е лудо влюбен във вас и е загубил връзка с реалността. Но все някога ще се откаже.

— Смятате ли?

— Спали ли сте с него?

— Да, разбира се.

— Не е трябвало. Вероятно сега си мисли само за това.

— Бианка, може ли да те помоля, тоест да ви помоля…

— Спокойно ми говорете на „ти“, шефке. Като моите приятели.

— Благодаря ти, Бианка. Ще погледнеш ли какво има в онзи плик?

Бианка извади отвътре писмо и малка кутийка.

— Отгоре е нарисувано сърце. Да ви прочета ли какво пише?

Юдит прехапа устни и кимна. Бианка започна: „Скъпа, защо не прослушваш съобщенията ми? Как са нашите рози? Увехнаха ли вече? Сигурно отдавна си разрешила гатанката. Не беше много трудна. Изпращам ти нещо, което ще допълни картината. Предпочитам да е у теб. Вече окончателно те оставям на мира. Честна дума! Освобождавам те от присъствието си, скъпа! Твой Ханес“.

Бианка раздруса кутийката.

— Вероятно са малки камъчета или нещо подобно — предположи тя.

На капака пишеше: „Въпрос: какво общо имат тези и тези, и тези рози помежду си? Отговор: всички те са без…“

Бианка отвори кутийката и извика:

— Бодли.

— Бодли — повтори шепнешком Юдит.

— Нещо лошо ли е, шефке? — попита Бианка.

Юдит започна да ридае. Веднага си бе спомнила за издраните ръце на Ханес.

— Ако искате, ще остана да спя при вас тази нощ — предложи стажантката.

Минаха три седмици. Петстотин часа. Осемнайсет пъти ходене пеш до работа. Осемнайсет пъти връщане до къщи. Над двайсет пъти отваряне на вратата на сградата, отключване на апартамента, влизане, заключване, претърсване на терасата, поглеждане под леглото, надничане в гардероба.

Три седмици. Хиляди двойни превъзмогвания за Юдит. Хиляди пъти прескачане на две сенки — нейната собствена и неговата, невидима. Над двайсет пъти спускане на щорите, събличане, влизане в душкабината, излизане, нов бърз поглед под леглото, повдигане на завивката, опипване на възглавницата. Лягане. Затваряне на очите. Отваряне на очите. Кафе машината! Скок от леглото. Бегом към кухнята. Кафе машината. На същото ли място стоеше винаги? Не беше ли я оставила малко по вляво?

Три седмици. Двайсет и осем допълнителни работни часа за грижовната Бианка. Провалено пътуване до Амстердам. Отказ за ходене на кръщене. (Поводът — племенницата й Вероника, здраво бебе, 4,20 кг. Хеди в добро състояние. Али щастлив. Поне той.) Ходене до полицията: „Удрял ли ви е? Не? Заплашвал ли ви е? Също не? Преследва ли ви? Да? Добре, значи преследване. Законът изрично го забранява. Какви доказателства можете да ни представите? Разполагате ли с нещо срещу него? Бодли. Аха. Писмо, чудесно. Къде е то? Изхвърлили сте го. Лошо. Много лошо. Моля, запазете следващото и ни го донесете.“

Три седмици. Нито едно обаждане. Никакви есемеси, имейли, писма, бележки, рози. Никакви бодли.

— Готова съм да се обзаложа, че се е отказал — заяви Бианка.

— Но все пак е някъде наоколо — отбеляза Юдит.

— Да, със сигурност. Но важното е, че повече не ви тормози. Нали така?

В първия петък на септември, когато задушното лято вече наближаваше своя край, към три следобед в магазина влезе бледа жена, която й се стори някак позната. Тя подаде ръка на Юдит и се представи:

— Волф, Гудрун Волф. Извинете за безпокойството, но сигурно ще можете да ни помогнете. С госпожа Ферстел сме много разтревожени и помислихме, че…

„Познаваме ли се?“ — искаше да попита Юдит. Но опасението й, което бързо се оправда, беше толкова лошо, че гласът й се сподави. Жената бе седяла в бар „Финикс“ онзи път и й бе помахала за поздрав — беше една от колежките на Ханес.