Даниел Глатауер - Вечно твой

— Не желая да говоря с него. Вече му казах всичко. Искам просто да изчезне от живота ми. А и не вярвам на нито една негова дума. Ханес постоянно плете интриги. Опитва се да спечели благоразположението на собствените ми приятели.

— Юдит, успокой се. Той не ти мисли лошото. Не е някакво чудовище. Просто много те обича, не можеш да го упрекваш за това. Тепърва трябва да се примири с раздялата ви. И те моли за извинение. По-добре е да го обсъдите като зрели хора. Постарай се да го разбереш, не е лесно, когато внезапно…

— Не искам да го разбирам. Искам ти да ме разбереш! Нуждая се от човек, който да влезе в моето положение. Но ти явно не си подходящият, Герд. Очевидно си на негова страна. Ханес за пореден път ме е изпреварил.

— За какво говориш? Не съм на ничия страна. Аз съм твой приятел и искам да се чувстваш добре. Затова играя ролята на посредник. Винаги съм предпочитал мирното разрешаване на конфликтите. Юдит, приела си прекалено навътре нещата, чак ме плашиш. Звучиш, сякаш някой те преследва.

— Да, Герд, и така се чувствам. Защото наистина ме преследват. Явно трябва да свикна с тази мисъл. Благодаря ти за подкрепата.

Ханес послуша съвета на Герд и изчака няколко дни, преди да се обади на Юдит и да й остави следното съобщение на гласовата поща: „Здравей, Юдит! Не искам да се разделяме с неприятни чувства. Не желая да ме запомниш с лошо. Ето защо те моля да се срещнем за последно. Съзнавам, че постъпих грешно. Нека да се видим утре към дванайсет часа в кафене «Райнер». Ако не се обадиш, ще смятам, или по-скоро ще се надявам, че ще дойдеш. Аз ще бъда там и ще те чакам. До утре!“

Тя не се обади и нямаше никакво намерение да отиде на срещата. На следващата сутрин вече не можеше да прикрие измъченото си състояние и реши да разкаже на Бианка за случилото се с Ханес.

— Гадна работа, шефке — заяви стажантката. — Но напълно ви разбирам. И аз не обичам някой да ме дебне по петите, когато вече нямам чувства към него. А на мен мъжете много бързо започват да ми лазят по нервите.

В подкрепа на твърдението си тя направи подходяща отвратена физиономия. Юдит си помисли, че ако владееше подобни гримаси, отдавна щеше да се е отървала от Ханес.

— Но отидете на срещата — продължи Бианка. — Само така ще го разкарате. Иначе ще продължи да ви звъни и утре, и вдругиден. Ясни са ми тези номера, някои мъже просто не могат да се примирят.

Странно, че тъкмо Бианка първа реагираше сравнително адекватно при създалите се обстоятелства. Навярно в емоционално отношение Ханес бе останал някъде на нейната възраст.

— Благодаря, Бианка — каза Юдит.

— Не му се давайте, шефке! — отвърна шестнайсетгодишната стажантка.

Той седеше леко приведен над масата до прозореца вляво от входа. Юдит се шокира от външния му вид. Беше небръснат, с мазна коса и хлътнали бузи, а кожата му имаше нездрав зеленикав оттенък. Щом я зърна, ококори очи.

— Радвам се, че си тук — каза той.

Беше му трудно да преглъща и с усилие изговаряше думите.

— Болен ли си? — попита Юдит.

— Не и когато те виждам.

Тя вече съжаляваше, че е дошла.

— Трябва да отидеш на лекар.

Той се усмихна измъчено.

— Несъмнено си най-красивата жена на света.

— Май си вдигнал температура. Сигурно си пипнал някой грип или вирус.

— Ти си моят вирус.

— Ханес, престани, моля те. Крайно време е да ме забравиш.

Явно я бе заразил, защото и тя започна да преглъща трудно.

— Скъпа, и двамата допуснахме грешки.

— Да, моята е, че дойдох тук.

— Защо говориш така? Нараняваш ме. Скъпа, какво съм направил, че се отнасяш толкова лошо с мен?

— Ханес, умолявам те, спри да ме наричаш „скъпа“. Вече не сме заедно. Искам отново да водя нормален живот.

— Нека ти припомня нещо, Юдит. — Гласът му изведнъж стана силен и яростен. — Сещаш ли се как седяхме ей там?

Той посочи масата в ъгъла.

— Случи се преди двайсет и три дни — Ханес погледна часовника си… — и седемдесет и пет минути. Както си седяхме, ти ми каза следното (поправи ме, ако бъркам): „В момента просто не съм готова да се обвържа.“ След няколко минути добави: „Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме.“

Той направи кратка пауза. На бледото му лице се прокрадна лека усмивка.

— Е, Юдит, позволи ми да те попитам, какво според теб означава понятието „в момента“? И колко дълго трае „известно време“? Двайсет и три дни и седемдесет и пет — Ханес отново погледна часовника си, — не, седемдесет и шест минути? Бих казал, че това далеч не е един момент. Дори не е известно време, а цяла вечност. Погледни ме, Юдит, виж уморените ми очи. В тях ще откриеш двайсет и три дни и седемдесет и шест минути. Колко още възнамеряваш да ме мъчиш?