Даниел Глатауер - Вечно твой

— Ханес, ти напълно отричаш реалността. Нуждаеш се от лекар. Болен си, направо си се побъркал.

— Ти ме побъркваш с твоите игрички. Бях си обещал да бъда търпелив, дори го казах на родителите ти, но понякога, понякога…

Той сви юмруци и стисна силно зъби. Челюстите му изскочиха, вените по челото му изпъкнаха.

Юдит понечи да стане от масата и да избяга от кафенето. Тогава обаче си спомни за Бианка и мъжете, които просто не искаха да се примирят. Ханес щеше да продължи да я преследва, ако тя не го отблъснеше веднъж завинаги. Затова се опита да запази спокойствие и заяви почти шепнешком:

— Съжалявам, Ханес. Харесвам те и много те ценя, но не те обичам. Не Те Обичам! Двамата никога няма да се съберем отново. Никога, Ханес, никога. Погледни ме: никога! Моля те, спри да ме чакаш. Спри да мислиш за мен. Зачеркни ме от живота си. Знам, че звучи ужасно. Боли ме дори когато го изричам. Но пак повтарям, за да не останат никакви съмнения. Зачеркни ме от живота си!

Той я погледна и поклати глава. Стисна очи и се вглъби в себе си. После се усмихна, вдигна рамене и пак ги отпусна. Като че ли най-сетне се опитваше да възприеме думите й и да се отърси от натрапчивите си мисли, но нещо в него продължаваше да се бунтува. Юдит седеше мълчаливо и наблюдаваше вътрешната му борба с каменно изражение.

— Юдит — каза Ханес, сякаш обявяваше изводите от своите разсъждения, — ще те освободя от присъствието си.

Някак между другото започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обещавам да те оставя на мира и да те зачеркна от външния си свят.

После сложи силно окосмените си ръце върху масата.

— Но ти ще продължиш да живееш в сърцето ми — заключи патетично той, след което демонстративно завъртя ръце и разкри вътрешната страна на предмишниците си.

Юдит го погледна ужасено. По цялото протежение на ръцете му се очертаваха кървавочервени ивици — твърде дълбоки и симетрични, за да бъдат следи от ноктите на котка.

— От какво са тези рани? — попита Юдит.

Треперещият й глас му подейства като мехлем и Ханес се усмихна кротко, почти блажено.

— Двамата сме неразривно свързани във вътрешния ми свят — обясни той. — Вече си свободна да си ходиш.

Смисълът на следващите дни — Юдит бе дочакала началото на август с нарастващо притеснение — се изразяваше в отброяване на изминалите часове. Тя бе дотолкова заета с пропъждането на натрапника от мислите си, че забравяше дори да се храни. Нощем й беше трудно да заспи, тъй като се страхуваше да не сънува кошмари с издрани ръце. Ето защо продължително се взираше в светлината на ротердамския лампион, докато клепачите й сами се затвореха.

Всеки ден Герд правеше неуспешни опити да се свърже с нея. Другите й приятели също започваха да се притесняват. Уви, твърде късно. Юдит се бе затворила в себе си и с ужас очакваше следващите атаки на Ханес. Беше в постоянна готовност, заредена с непоклатима решителност да не им обръща никакво внимание.

В този период той неизменно й оставяше по едно съобщение на ден на гласовата поща. За щастие винаги го правеше следобед, никога през нощта. Юдит изтриваше мигновено посланията му, без дори да ги прослуша. Успокояваше се с мисълта, че ако упорството му се запази в умерени граници — едно неизвестно съобщение дневно върху нищожната СИМ-карта на бездушния й мобилен телефон, — тя скоро ще успее да извоюва обратно нормалния си живот. Представяше си как, подобно на новородена, се завръща при своите приятели и роднини с думите: „Ето ме отново, просто преживях малка криза. Нищо чудно, че се получи така — знаете каква жега беше, а като се добави и целият стрес…“ И те щяха да отговорят: „Радваме се, че си сред нас, Юдит. Сега заслужаваш хубава почивка. Няма от какво повече да се страхуваш. Всички сме с теб!“

Все още не се чувстваше готова. Продължаваше да си пробива път през тесния мрачен тунел, но вече се забелязваха първите слънчеви лъчи. В моментен изблик на еуфория, по време на първата си изпитателна разходка под открито небе, Юдит реши да резервира едноседмична екскурзия до Амстердам в края на август. Там можеше да отседне при приятели, които не познаваха Ханес и (в най-лошия случай) щяха да научат от самата нея, че ежедневно е била тормозена от някакъв натрапник, който й е оставял безсмислени съобщения на гласовата поща.

Два дни по-късно Юдит прояви прекалена наивност и отвори един плик без подател, докато преглеждаше служебната си поща. След първоначалния шок — бързо разбра, че писмото е от Ханес — тя допусна втора сериозна грешка: прочете написаното ред по ред, до последната дума.