Даниел Глатауер - Вечно твой

Още самото посрещане й се стори особено тържествено. Майка й не бе изглеждала толкова развълнувана от години. А брат й направо беше неузнаваем — избръснат, с изгладена бяла риза и широка усмивка, сякаш изведнъж бе започнал да приема живота от забавната му страна. Човек би помислил, че са се събрали по някакъв извънреден повод.

— За съжаление Ханес е възпрепятстван и няма да дойде — заяви Юдит, изненадана, че никой не бе попитал за него.

Думите й също не предизвикаха очакваната реакция. Тя искаше да изчака поне час, преди да им разкаже в пълни подробности за мъчителната раздяла. Този път бе твърдо решена да го направи.

— Днес имаме специална изненада за теб, Юдит. За теб и за всички нас — съобщи Али, който никога досега не бе вземал пръв думата.

Те седяха около масата, огряна от множество свещи.

— Изненада за всички нас? — повтори предпазливо тя.

— Да, чака те в спалнята — издаде Хеди.

— Не, моля ви — измърмори Юдит.

До края на живота си не желаеше да чува за повече такива изненади. Али почука нетърпеливо на вратата, сякаш се бе пренесъл обратно в детството, когато още вярваше в Дядо Коледа. Тя се отвори. Няколко гласа запяха нескопосано „Честит рожден ден, скъпа Юдит“, но поне го направиха в унисон. Тя замръзна на място и извика:

— Татко! Не мога да повярвам! Какво търсиш тук?

Той я прегърна сърдечно и далеч по-бащински, отколкото Юдит бе свикнала през годините. После се заеха с раздаването на подаръците, опаковани в златиста хартия, и вдигнаха наздравица с шампанско — за рождения ден, за семейството, за щастието. Здравето също не бе подминато.

Накрая седнаха на масата. Али, с когото баща им се държеше необичайно мило, засне събитието с фотоапарат. Специално за повода татко дори прегърна през рамо мама — затрогваща сцена, каквато Юдит бе виждала за последно в училищна възраст. Някак тихомълком стана ясно, че напоследък двамата са се „сближили“ и са излизали заедно няколко пъти. Али подшушна на сестра си, че не е изключено родителите им да се опитат да се съберат отново.

Юдит се стараеше да не показва резервираното си отношение. Опомнянето на баща й бе дошло с двайсетгодишно закъснение. Истинският подарък за нея — един от най-хубавите изобщо — беше метаморфозата, претърпяна от върналия се към живота Али. Семейната хармония представляваше най-добрата терапия за по-малкия й брат, който с еуфория наблюдаваше случващото се.

— А сега да поговорим за теб, Юдит — заяви мама.

Приятният един час, който й напомни за детските празненства от началото на осемдесетте, бе изтекъл. Тортата с плътна розова глазура вече бе изядена. Край на семейната идилия — беше време за радикална промяна в настроението.

— Дете, дете, много сме разтревожени — продължи мама.

Този на пръв поглед безобиден упрек бързо прерасна в горчиво, строго порицание, след като баща й кимна в знак на солидарност. Али извърна глава — никога не вземаше страна в даден конфликт. Хеди сложи ръце върху големия си корем, сякаш искаше да закрие очите и ушите на бебето.

— Защо не си ни казала, че имаш проблеми? — попита майка й.

Проблеми ли? Наистина ли имаше такива?

— Разделих се с Ханес — заяви троснато Юдит. — Не смятам, че това е проблем.

Другите мълчаха угрижено. Все едно Юдит току-що бе признала, че е извършила тежко престъпление.

— Да, но защо, за бога? — попита мама.

Изглеждаше съкрушена и изключително напрегната, но не и изненадана. Юдит усети как в нея се надига горещина, която скоро щеше да избие по бузите й.

— Много е просто. Не го обичам достатъчно — отвърна тя.

— Не го обичаш достатъчно. Не го обичаш достатъчно. Кога най-сетне ще обичаш достатъчно? Нима чакаш приказния принц на бял кон? Спри да витаеш из облаците, дете! Порасни най-после!

Горещината вече бе достигнала бузите й. Слепоочията й пулсираха. Юдит понечи да се изправи и да си тръгне — стар ритуал от училищните години. Но в следващия миг се намеси баща й и сцената стана модерна и живописна.

— Юдит, моля те, остани. Не се сърди на майка си. Реакцията й беше повлияна от обстоятелствата. Трябва да ти обясним нещо. Знаеш ли кой е отговорен за събирането на цялото ни семейство днес?

В нея се зароди ужасяващо предчувствие.

— Ханес.

Али се бе осмелил да изрече вълшебната думичка. Ханес се свързал с баща й и двамата си уговорили среща. Ханес — архитектът, партньорът на дъщеря му, работодателят на сина му — искал да зарадва „любовта на живота си“ за рождения й ден с „най-хубавия от всички подаръци“: мама и татко. Безценно, ненадминато, незаменимо.