Даниел Глатауер - Вечно твой

Юдит избра номера му, но попадна на гласова поща. „Ханес, спри, ако обичаш! Моля те, не ми изпращай повече такива есемеси! Разбери, че няма смисъл! И забрави тези игрички с розите! Ако все още означавам нещо за теб, бъди така любезен да уважиш желанието ми. Повярвай ми, и аз не се чувствам добре. Но решението ми е окончателно. Моля те, приеми го!“

Трудно дочака края на работния ден. Ханес бе преустановил изпращането на съобщения след обаждането й, но Юдит продължаваше да се притеснява от атаката с розите. На връщане към къщи не я напускаше усещането, че той е някъде наоколо. Представяше си как внезапно я пресреща или изскача зад ъгъла. А може би се прокрадваше зад нея и я следваше плътно по петите.

Някакво предчувствие я накара да мине по Флахгасе, където паркираше ситроена си. Още отдалеч забеляза издължения бял пакет, пъхнат под чистачките на колата: три жълти рози и нов фрагмент от посланието „… И ТЕЗИ…“, ограден от грозно, несъразмерно сърце. Тя се утеши с надеждата, че цветята са били оставени преди телефонното й оплакване.

Щом се прибра у дома и заключи вратата, напрежението започна да отслабва. Спокойствието обаче не продължи дълго. Юдит тъкмо лежеше на тъмножълтото канапе и се наслаждаваше на меката светлина от ротердамския лампион, когато някой позвъни на вратата. Първоначалният шок бързо прерасна в ярост.

— Ханес? — изкрещя Юдит.

Вече имаше твърдото намерение да го прати по дяволите.

— Аз съм, госпожа Грабнер, домоуправителката — обади се плах женски глас. — Трябва да ви предам нещо.

— Кой го остави? — попита Юдит с изключително любезен тон, след като отвори вратата.

— Един куриер.

— Кога, ако може да попитам?

— Преди обяд, към единайсет часа.

— А, към единайсет значи. Много ви благодаря, госпожо Грабнер.

Тя хвърли цветята в боклука, без дори да ги разопакова. Погледна за миг новото послание, след което го разкъса на парчета. Този път пишеше: „… Рози…“. Юдит мислено подреди отделните фрагменти: „Какво Общо Имат Тези, И Тези И Тези Рози…“ Изречението не беше завършено. Явно я чакаха още подаръци.

— Получи ли всички, скъпа? — попита той. Очевидно бе очаквал обаждането й, тъй като отговори веднага.

— Защо го правиш, Ханес?

— Мислех, че ще се зарадваш. Винаги си се радвала. Ти обичаш рози, знам колко много ги обичаш.

Звучеше като проповедник от някоя секта.

— Освен това харесваш жълтия цвят — продължи той. — Цял живот си била заобиколена от жълтото. Русата ти коса е най-прекрасната на света. Израснала си в светлина, скъпа. Ти си дете на светлината.

— Ханес, моля те, спри…

Той я прекъсна. Тонът му изведнъж стана хладен и строг.

— Няма нужда да се повтаряш, скъпа. Получих съобщението ти. Имам го на телефона. Мога да го прослушам по всяко време. Ще уважа твоето желание. Повече няма да ти подарявам рози — нито жълти, нито каквито и да било други.

— А къде са последните цветя? И какво послание ми изпращаш на части? Кажи ми го. Да приключваме вече!

— Просто измислих малка гатанка, скъпа. Съвсем елементарна. Знам, че лесно ще се досетиш за отговора.

Юдит повиши глас:

— Моля те! Не искам да се досещам нищо! Искам да ме оставиш на мира!

— Общо петнайсет рози. Пет пъти по три. Скромен жест на внимание и безобидна задача, нищо повече. Извади голямата кристална ваза. Колко букета събра до момента?

— Четири. Пред вратата, в магазина, върху колата, при съседката. Къде е петият, Ханес? Кажи ми. Не издържам вече… Ядосваш ме!

— Отлично. Последователността е правилна. Знаех, че ще се отбиеш до колата, преди да се прибереш вкъщи. Познавам те, скъпа. Точно заради това си мислех, че ще се зарадваш.

— Къде е последният букет? Кажи най-сетне!

Настъпи кратко мълчание.

— Последните рози… Къде ли са те? У мен, естествено. Желанието ми беше да ти ги поднеса лично. Смятах днес да…

— Със сигурност няма да ми поднесеш цветя или каквото и да било друго, Ханес. Няма да се видим днес. Нито пък утре или вдругиден. Разбери, че не го искам!

— Не е нужно да викаш, скъпа. Обиждаш ме. Разбрах те напълно. Няма да идвам, щом не искаш. След като Венеция ти е дошла в повече и се нуждаеш от известна пауза, ще уважа решението ти.

— Ханес — каза тя съвсем спокойно, — не се нуждая от пауза. Вчера Скъсах Окончателно С Теб. Помниш ли? Опитай се да приемеш този факт.

За да придаде по-голяма тежест на думите си, Юдит прекъсна връзката.

Три дни Юдит не чу, не видя и не помириса нищо от Ханес. Времето беше задушно, дъждовно и потискащо — напълно в унисон с психическото и физическото й състояние. Тя се будеше рано с тягостното усещане, че през нощта някой (например Ханес) е лежал с цялата си тежест върху корема й. Скрита под чадъра си, сутрин Юдит се прокрадваше до магазина, а вечер отново се измъкваше незабележимо. Работния ден прекарваше предимно в офиса, за да избегне контакта с един определен потенциален клиент. Вечер оставаше вкъщи, въоръжена с книги, филми и музика, под светлината на своите лампи. На всеки няколко часа тихо благодареше, че мобилният й телефон не издава никакъв звук.