Даниел Глатауер - Вечно твой

Текстът беше в телеграфен стил и в началото звучеше подвеждащо неутрално: „Дванайсети август, седем часа, радиобудилникът й се включва. Неговият часовник показва седем без шест минути. Нейният избързва; той има правилното време. Тя си взема душ. Страхотно е как хладката вода се стича по нежната й, копринена кожа. Тя постоянно си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седем часа и четирийсет и три минути. Тя напуска сградата. Носи прилепнала светлозелена рокля. Русата й коса е леко разрошена. Прилича на двайсетгодишно момиче. Най-красивата жена на света. Но лицето й е твърде сериозно и тъжно. (Телеобективът рисува всичко в черни краски!) Тя му липсва. Той й липсва.

Седем часа и петдесет и седем минути. Тя отключва магазина за лампи. Смарагдовозелената й чанта се изплъзва от крехкото й рамо. Изглежда припряна, напрегната, изнервена. Явно е разсеяна. Мисли си за него. И той за нея — винаги.

Дванайсет часа и четиринайсет минути. Тя излиза от магазина. Озърта се. Търси го. Той е толкова близо. На една ръка разстояние. Обича я повече от всичко на света. Тя него също. Несъмнено. Несъмнено. Несъмнено.

Дванайсет часа и двайсет минути. Тя влиза в банката. Нима ще тегли пари? Той е готов да й даде своите. На него не му трябват пари, а единствено нейната обич.

Дванайсет часа и двайсет и седем минути. Тя излиза от банката. Той й изпраща въздушни целувки. Тя надушва близостта му, усеща дъха му, търси го. Объркана е.

Дванайсет часа и трийсет и пет минути. Шмугва се обратно в магазина. Той й маха. Тя не може да го види, но долавя присъствието му. Той я закриля. Предпазва я от всичко зло.

Седемнайсет часа и десет минути. Тя излиза от магазина. Чакането си заслужаваше. Чакането винаги си заслужава. Търпение и вярност — двете най-важни неща в човешкия живот. Именно те подхранват любовта. Интересно, този път тя избира друг маршрут. Голдшлагщрасе. Таненщрасе. Хютелдорфер Щрасе. Тя поглежда назад. Той усеща вятъра, завихрен от движението на тялото й. Тя си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седемнайсет часа и двайсет и три минути. Тя влиза в… ооо… туристическа агенция. Той е като ударен с мокър парцал. Може би иска да го изненада? Отново Венеция? Тя го обича, несъмнено. И той нея — повече от всичко.

Седемнайсет часа и четирийсет и две минути. Тя излиза от туристическата агенция. Усмихва се. Радва се. Мисли си за него. Обича го. Колко жалко. Жалко. Жалко. За няколко минути му се налага да я изпусне от очи. Тя ще се прибере у дома без него. Той влиза в туристическата агенция…

Осемнайсет часа. Тук приключват записките за деня. Той ще остане до нея. Любовта ги сближава. Вечността ги споява. Тя е неговата светлина, а той — нейната сянка. Двамата не могат един без друг. Щом диша тя, диша и той.

Той ще остане на пост. Тя усеща близостта му. Той се радва. Радва се на пътуването им до Амстердам.“

— Лошо ли ви е, шефке? — попита Бианка.

— Не, просто ми е паднало кръвното.

— Искате ли „Ред Бул“? Винаги пия по един, когато ми се вие свят.

Юдит се бе отпуснала на стола в офиса и не откъсваше очи от бялата купчина хартия в кошчето. Писмото, което току-що бе прочела, не съществуваше. Мъжът, който го бе написал, не съществуваше. Зачеркни. Изтрий. Забрави. Заличи. Изгори. Разпръсни пепелта във въздуха.

— Да не би да е заради бившия ви приятел? — поинтересува се Бианка.

Юдит вдигна глава и погледна учудено стажантката си.

— Още ви досажда, нали?

— Да, така е.

— На някои мъже им отнема много време да приемат истината.

— Той ме наблюдава. Дебне ме по петите. Знае какво правя във всеки един момент.

— Сериозно ли? Колко гадно! Като някакъв призрак.

— Бианка?

— Да, шефке.

— Може ли да ви помоля да ме придружите до къщи?

— Разбира се, никакъв проблем. А ако го срещнем по пътя, ще му кажем да върви по дяволите. Някои хора не разбират от добра дума.

Тя показа среден пръст в подкрепа на твърдението си.

— Ще се кача с вас до горе. Сигурното си е сигурно. Гледах един филм, в който някакъв тип се криеше в асансьора, сграбчи жената и я удуши. С червена вратовръзка, ако не се лъжа.

— Звучи страхотно — отвърна Юдит.

Ужасът от писмото на Ханес тъкмо започваше да отшумява, когато тя изведнъж видя отвратителния найлонов плик, който висеше на дръжката на вратата й. Юдит отстъпи назад и се вкопчи в Бианка.

— По-добре е да остана с вас, докато се успокоите — предложи стажантката. — Можем да си поръчаме суши.

— Да.

— Да погледна ли какво има в торбичката?