Даниел Глатауер - Вечно твой

— Бързаш ли за някъде? — попита мама.

— Да, имам среща с Лукас.

— Лукас ли?

Най-после един директен упрек.

— Защо с него?

— Защото той ми е приятел, а човек трябва от време на време да се вижда с приятелите си — отвърна язвително Юдит.

— Но Лукас е семеен мъж!

— Слушай, мамо, нямам никакво намерение да обсъждам този въпрос с теб.

Юдит се изправи и затръшна входната врата. Постоя няколко минути отвън, осъзнавайки окаяното си положение, и след малко отново позвъни. Майка й отвори колебливо. Очите й бяха подути. Юдит я прегърна и се извини.

— В момента изживявам труден период — каза тя.

— Знам — отговори майка й.

Настъпи тягостно мълчание.

— Откъде знаеш?

— Изписано е върху лицето ти, детето ми.

Срещнаха се в бар „Ирис“. Лукас вече седеше там и тъкмо приключваше някакъв телефонен разговор. Пред него се виждаше чаша аперол, която бе огряна от малката свещ на масата и придаваше на изсеченото му лице червеникавооранжев отблясък. Когато поздрави Юдит, той обгърна с длани лицето й — проява на закрила и нежност. Защо не можеше да си намери мъж като него?

— Юди, не се притеснявай, Ханес наистина е приет в болница „Йозеф“ — заяви Лукас.

От болницата му казали, че миналия понеделник е постъпил мъж на име Ханес Бергталер. Не поискали да разкрият нито в кое отделение се намира, нито защо лежи там. Диагнозата и състоянието му също се пазели в тайна. Самият пациент изрично бил помолил да не се дават никакви сведения за него.

— Лукас, да не би да ме гони параноя? — попита Юдит.

— Едва ли.

— Защо тогава си мисля, че лежи в болница заради мен и се е погрижил да не науча нищо?

— Защото вероятно е така.

— Да, но не сме сигурни.

— Подозрението е напълно достатъчно.

— Но ако действително е тежко болен и има нужда от лечение?

— Може би иска да си мислиш именно това, и то непрекъснато.

— Може би.

— Във всеки случай те принуждава да се занимаваш с него.

— А аз те принуждавам да се заминаваш с мен.

— Не, Юди, не ме принуждаваш. Правя го доброволно и ми доставя удоволствие. Ето къде се крие разликата.

Въпросната разлика ги накара да останат в бар „Ирис“ до затварянето му. Юдит бе изпила повече, отколкото можеше да понесе. А Лукас се държеше така, сякаш комбинацията от аперол и вино изобщо не му бе повлияла. На няколко пъти ръката му се изплъзваше към рамото й, но бързо се връщаше в изходна позиция. За Юдит беше важно, че той е успял по един ненатрапчиво привлекателен (или по-скоро привлекателно ненатрапчив) начин да отклони мислите й от Ханес. От време на време двамата си спомняха с носталгия за отдавна приключилата им интимна връзка. Какво мислеше Антония за решението му да остави семейството си, за да обикаля цяла нощ из мрачните виенски барове, опитвайки се да утеши параноичната си бивша приятелка? Лукас я увери, че тя няма нищо против.

— Антония е наясно, че с теб сме много близки, Юди. Освен това знае, че не бих злоупотребил с твоето доверие.

— Ас нейното?

— В никакъв случай.

Последното изречение й прозвуча по-еротично, от което и да е обяснение в любов.

Двамата се понесоха с нерешителна стъпка към жилището й. Физическият контакт помежду им се състоеше единствено във взаимното подпиране и в опита им да се целунат по бузата на раздяла.

— Ще се качиш ли? Може да спиш на канапето в хола — каза заваляно Юдит.

Лукас й благодари за поканата, но обясни, че негов колега бил заминал извън града и му оставил ключовете от апартамента си, разположен на няколко пресечки от там. А и предпочиташе да вземе глътка свеж въздух. Обеща на Юдит да изчака долу, докато тя не запали осветлението в жилището си. Искаше да бъде сигурен, че всичко е наред.

Юдит подмина асансьора и бавно се заизкачва по спираловидното стълбище. Спираше на всяка площадка, за да се увери, че не чува никакви стенания или други шумове. Щом стигна до последния етаж, интуитивно се досети, че нещо не е наред. За всеки случай си пое въздух, за да може при необходимост да изкрещи навреме. Но когато видя бележката на вратата си, Юдит буквално онемя — върху лист хартия, обрамчен с черен кант, бе нарисуван кръст. Несъмнено беше смъртна вест. Тя панически извърна глава. Нямаше нужда да прочита името, то отдавна бе запечатано в съзнанието й. Втурна се надолу по стълбите, които изкънтяха под краката й.

— Лукас! — изкрещя тя.

— Какво стана?

С огромни усилия Юдит отключи външната врата.