Даниел Глатауер - Вечно твой

— Мисля, че Ханес е мъртъв! — каза тя и се сгуши в обятията му.

Отне му половин час да я утеши и още толкова да я убеди, че трябва да се качи отново до жилището. Разбира се, този път я придружи.

— Хелмут Шнайдер — прочете Лукас на некролога, сякаш съобщаваше името на някой победител.

Юдит се спотайваше зад гърба му.

— Юди, починалият не е Ханес. Казва се Хелмут Шнайдер. Познаваш ли го? Погледни снимката.

— Беше ми съсед — промърмори тя. — Пенсионер… Но защо са закачили некролога му тук? Двамата рядко се засичахме. Защо съобщението се появи на моята врата точно в този момент? Надали е случайно.

— Сигурно има некролози на всички врати — отвърна Лукас. — Искаш ли да проверим?

— Не, не искам. Трябва да повярвам, че наистина е така. Не мога да живея постоянно в ужас. Омръзна ми да се страхувам. Искам да заспивам и да сънувам само хубави неща. А после да се събуждам и да мисля позитивно. Лукас, ще останеш ли при мен? Поне докато стане светло. Моля те! Само този път. Ще спиш на канапето. Или в моето легло, а аз ще спя на канапето. Няма значение.

На следващата сутрин и двамата се събудиха с главоболие. Кафето бързо възстанови силите на Юдит.

— Лукас, смятам да се срещна още веднъж с него.

— Сериозно ли? Дали е разумно?

— Трябва да го направя. В противен случай ще започна да виждам призраци.

— И какво ще му кажеш?

— Нямам представа. Все едно. Ще измисля нещо. Важното е да го зърна с очите си, за да спра да се страхувам.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Наистина ли?

— Ако ще се почувстваш по-спокойна.

— Може би е по-удачно да ме посрещнеш след това.

— Както желаеш.

— Да, нека се разберем така.

— А как ще се свържеш с него?

— Ще му се обадя по телефона, още днес или утре.

— Юди, той е в болница.

— О, да, бях забравила. По дяволите.

Двайсет и четвърти септември, седем часа сутринта. Радиобудилникът й се включва. Следва прогнозата за времето. Тя се стряска. Ниско атмосферно налягане. Захлупва с възглавница главата си. Тъмни, черни облаци. Бързо помисли за нещо хубаво, Юдит!

Седем часа и шестнайсет минути. Тя е достатъчно будна, за да не иска да се събуди. Няма стимул. Няма причина да отвори очи. Какво й липсва? Кой й липсва? Закрилникът, който винаги е до нея. Мъжът, който я прегръща, гали, докосва и покрива с тялото си. Мъжът, когото тя усеща дълбоко в себе си. Мъжът, който я кара да диша учестено и да трепери от радост и възбуда. Нима възбудата й е изчезнала? Вече не изпитва ли желание? Из главата й се въртят само мрачни мисли. Тъмни, черни облаци.

Тя отива под душа. Пуска горещата вода. Банята се изпълва с пара. Вратата е заключена. Никой не може да влезе. Тя е насаме със себе си. В огледалото вижда своите трийсет и седем години. Красива жена с хубаво лице. Хубаво лице с отблъскващи бръчки от страх. Слага си малко грим. Трябва да се приведе във вид за работа. Да потъне в ежедневието. Избира грозен кафяв пуловер, с който никой няма да я разпознае. Обува някога тесните джинси. Сега й висят като торба.

Седем часа и четирийсет и шест минути. Жената със златисторусата коса облича дебело зелено яке и излиза от сградата. Озърта се. Въздиша облекчено. Само така, Юдит! Отърси се от лошите мисли. Можеш да го направиш. Не бива да се страхуваш. Ти си съвсем сама. Разчиташ единствено на себе си. Хладен ден, студен живот.

Седем часа и петдесет и девет минути. Тя коленичи пред вратата на магазина. Рови в черната си дамска чанта. Къде е ключът? Да не би да го е забравила? Или пък той да е… А, ето го. Отваря магазина. Някакви изненади? Не! Облекчена въздишка. Бързо запалва всички лампи. Включва кафе машината и пуска тиха музика. Стопля вкочанените си пръсти под овалния кристален полилей от Барселона, най-хубавия й екземпляр. Именно тук започна всичко. Спомня ли си? Какво направи тя? Какво се случи с нея? С нея и с него. С него. Къде е той, нейният преследвач? Тя го усеща, едва ли е далеч. Той е вътре в нея. Къде я следва той? Къде го следва тя? Кой започна пръв?

В обедната почивка Бианка, която се бе влюбила през уикенда и за пръв път се появяваше с естествено зачервени бузи, трябваше да държи едната й ръка. С другата Юдит избра номера на офиса му. Обади се Беатрикс Ферстел. Говореше със снизходителния тон на секретарка, която седи в скута на „отсъстващия“ си шеф. Попита дали може да предаде нещо на господин Бергталер. Юдит се поинтересува дали Ханес е излязъл от болница. Госпожа Ферстел я помоли за разбиране и изтъкна, че подобна информация от лично естество едва ли…