Даниел Глатауер - Вечно твой

Венеция нямаше вина. Градът направи всичко по силите си, за да оправдае романтичната си слава. Но още от самото начало пъстрите гондоли и зелените канали се оказаха неравностоен противник на Ханес Бергталер. Неговият трескав изследователски поглед, екскурзоводската му целувка за поздрав и грижливо подредените му куфарчета дадоха на Юдит да разбере, че е допуснала грешка, като е приела подаръка. Единствената й утеха беше, че за последен път е проявила подобно лекомислие.

Двамата отседнаха в малък апартамент с балкон в четиризвезден хотел, който се намираше до един от 426-те исторически моста в града. Ханес знаеше имената на всички, така че Юдит не трябваше да се старае да ги запомня. Човек би помислил, че той е отраснал във Венеция. Ханес обаче я уверяваше, че никога не е бил там преди.

Във всеки случай познаваше града по-добре от самия себе си. И искаше непременно да предаде тази информация на Юдит, което съвсем скоро се очерта като по-дълбокият (и основен) смисъл на пътуването. Тя дори не се опита да протестира. Нищо не бе в състояние да отклони Ханес от мисията му — да положи света (под формата на Венеция) в краката й.

Сексът неизменно се отлагаше от една вечер за друга заради (нейната) умора, а и защото и без това нямаше да допринесе за онагледяването на (неговата) Венеция. По цял ден те се придържаха към изключително строга географска система за посещение на музеи, разглеждане на (не)забележителности и кратки престои в различни кафенета, които Ханес използваше за сцена на своите частни архитектурни семинари. В програмата се включваха и разходки до периферията на града, където можеше да се усети духът на „потайната, но истинска Венеция“. И за трите вечери той бе запазил маси в известни ресторанти и бе осигурил билети за най-добрите концерти и театрални представления. Навярно дори местата за гардероб бяха предварително ангажирани. Юдит постепенно си даде сметка с какво се бе заминавал Ханес през последните две седмици.

За пореден път осъзна, че чувствата й към него са свързани с безброй задължения. Сега му дължеше благодарност и признание. Та Ханес беше прекрасен екскурзовод и вадеше всякакви козове от ръкава си, само и само да докаже любовта си към нея! Но когато човек трябва да демонстрира възторга си в продължение на три дни, и то на всеки кръгъл час, той бързо губи търпение. След втория ден Юдит се пресити от изнервящите обиколки из Венеция и започна да се оправдава с мигрена.

В третата последна нощ от престоя им тя се стресна от някакъв кошмар и видя, че е притисната по гръб между ръцете и краката му. Всичките и опити да се измъкне от хватката му, без да го събуди, се увенчаха с неуспех. Юдит прокле себе си, задето бе изпаднала в подобно положение. Състоянието и прерастна в паника, която се сля с дълбокото чувство на тъга, подсилено от тишината и мрака наоколо. Със свободната си ръка тя се пресегна настрани, за да включи елегантния полилей в стаята. Кристалните висулки заблестяха в познатите и от детството цветове. Но съвсем скоро контурите им се разкривиха и постепенно потънаха в напиращите в очите й сълзи. Накрая изчезнаха напълно в буйните потоци, които се стекоха по лицето й.

Юдит се помъчи да сподави хлипанията си. Налагаше й се да изтърпи тази ужасна обездвижена поза поне още няколко часа. След Венеция смяташе да направи необходимото. Трябваше да му каже. И то така, че да я разбере. Трябваше да се раздели с него в дух на разбирателство. Самата мисъл я накара да настръхне.

— Причината не е в теб — заяви Юдит.

Още в началото изрече най-безсрамната от всички лъжи. После потопи три бучки захар в кафето си. Ханес бе забил поглед в чашата с вода пред себе си — Юдит дори не искаше да знае какво му минава през главата. Никоя връзка не е толкова съвършена, че да оправдае горчивината на раздялата.

— В момента просто не съм готова да се обвържа — продължи тя.

По дяволите, не можеше ли поне да се разгневи? Защо й се усмихваше така смирено?

— Ханес, аз… много съжалявам.

Той избърса с палец една сълза, която се стичаше по носа й. Юдит бе твърдо решена да не плаче повече.

— Ти си прекрасен човек. Заслужаваш жена, която е сигурна в чувствата си и може да откликне подобаващо на вниманието, с което я обграждаш. Жена, която…

Нищо чудно, че бе спрял да я слуша. Той измъкна от папката си лист хартия и го остави на масата.

— Направи ли ти впечатление? — попита.