Даниел Глатауер - Вечно твой

Звучеше твърде развеселен в тази ситуация. Обясни й, че докато седели в едно кафене до Моста на въздишките, той бил поръчал на някакъв уличен художник да ги нарисува. Именно заради това трябвало да притисне лицето си до бузата й в продължение на няколко минути. Неговите черти бяха изобразени сполучливо, но нейното лъчезарно излъчване й се стори чуждо. Не можеше да очаква от един случаен художник във Венеция да знае как изглежда влюбената Юдит.

— Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме…

— Да, ясно — прекъсна я той. — Подарявам ти рисунката. За спомен.

— Благодаря.

Юдит се подразни. Представяше си по друг начин истинското сбогуване.

— Вероятно сме възложили прекалено много очаквания на Венеция — каза той.

— Не, не, всичко беше чудесно. Ще запазя много хубав спомен от пътуването, наистина.

(Юдит усети срама си чак в слепоочията. Дори баща й не бе изричал такива лъжи пред майка й.)

— Мразиш ли ме? — попита тя с надеждата да чуе категоричното „да“ в кулминацията на своето смущение.

Не му попречи, когато той взе ръката й и я целуна. Щом напускаш някого, е редно да му позволиш подобни жестове.

— Да те мразя ли? — отвърна с усмивка Ханес. — Скъпа, не знаеш за какво говориш.

Не, явно ти не знаеш за какво говоря, което е по-лошо, помисли си Юдит. А и беше крайно време да престане да я нарича „скъпа“.

— Ами добре тогава — заяви тя, след като мълчанието й се стори непоносимо дълго.

— Добре тогава — каза той, сякаш току-що бе чул гениална фраза, която заслужаваше да се повтори.

Искаше й се да вметне нещо от сорта на: „Най-вероятно пак ще се засечем някъде.“ Вместо това обаче реши да приключи разговора с утешителна доза оптимизъм.

— Определено няма да се изгубим от поглед.

Ханес се засмя и разкри блестящите си зъби.

— Не, със сигурност няма.

Юдит стана от масата и бързо се насочи към изхода, за да избегне драматичната целувка за сбогом.

— Със сигурност няма да се изгубим от поглед, скъпа — извика той след нея.

Вечерта Юдит реши да притъпи сетивата си с помощта на всевъзможни телевизионни предавания и няколко чаши червено вино. Не беше в състояние да се вижда с други хора или да се среща с приятели, за да им разкаже за пълния си провал. Едно нещо знаеше със сигурност и предпочиташе да го запази за себе си — Ханес щеше да бъде последният й злополучен експеримент. Никога повече нямаше да се обвърже с някого, ако не го обичаше дотолкова, че да е убедена в желанието си да остане с него по-дълго. Занапред смяташе да си спести подобни унизителни ситуации.

Към десет часа мелодията на телефона й я откъсна от поредния сапунен сериал. Ханес пишеше: „Може ли да ти пращам есемеси, когато не се чувствам добре?“ — „Разбира се, винаги“ — отговори му тя, измъчвана от гузна съвест и благодарна на дискретния му опит за преодоляване на отчаянието. После изключи телефона си.

През нощта се събуди на няколко пъти и се увери, че Ханес не лежи до нея. Накрая реши, че няма да успее да заспи отново, включи всички лампи в апартамента и си сложи слушалки, за да изолира евентуалните шумове от стълбището. Успокои нервите си, като прочете началните страници от новия роман на Т.К. Бойл, и зачака будилникът да звънне.

На сутринта се постара да излезе колкото се може по-бързо от къщи. Когато затвори вратата на апартамента — защо изобщо се бе обърнала? — забеляза на дръжката найлонов плик с надпис „За Моята Юдит“. Вътре намери три жълти рози, увити в хартия, и закодираното послание „Какво Общо Имат Тези…“. Не липсваше и запазената марка на Ханес — твърде широкото, нарисувано с молив сърце. Юдит трябваше още днес да му каже, че не иска да я затрупва с цветя. Защо изобщо бе дошъл до вратата й?

— Госпожо, изглеждате болна — заяви Бианка, щом я видя.

Юдит стоеше под светлината на новите лампи от Лиеж.

— Не, скъпа, просто съм зле гримирана — отвърна тя.

Бианка беше безпомощна срещу толкова силни аргументи.

— Госпожо…

Още по тона Юдит разбра, че стажантката се кани да й съобщи неприятна новина.

— Вашият приятел беше тук и остави нещо. Бързаше много и аз го попитах какво да ви предам. Помоли ме да ви кажа, че ви обича повече от всичко. Толкова мило! И аз бих искала да имам такъв мъж.

Бианка й подаде три жълти рози, за които бе прикрепена бележка със странното послание „… И Тези…“, оградено от кошмарно сърце.

Юдит се оттегли в офиса и включи телефона си. Трябваше незабавно да звънне на Ханес и да му забрани да й праща цветя. Беше получила единайсет нови съобщения — всичките от него. Единайсет съобщения с един и същи текст. 02:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 03:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 04:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ Не се чувстваше добре цели единайсет пъти — през интервал от точно един час. Явно не го интересуваше дали е ден или нощ. Тя погледна часовника и осъзна, че след петнайсетина минути ще дойде време за нов есемес. Той искаше съвсем ясно да й напомни за състоянието си, в случай че бе забравила.