Майкъл Конъли - Падане

— Измерихме температурата на черния дроб и направихме пресмятанията. Резултатът не е официален, но вероятно е станало между четири и пет часа.

— Значи е лежал на тротоара около час, преди някой да го види.

— Възможно е, ще се опитаме да стесним времето на смъртта при аутопсията. А сега можем ли да го вдигаме?

— Ако това е всичко, което можеш да ми кажеш за днес, вдигайте го.

Няколко минути по-късно Бош тръгна към гаража на хотела. Отпред чакаше черен линкълн с общински номер. Колата на съветник Ървинг. Докато минаваше покрай нея, Бош видя млад шофьор зад волана и по-възрастен мъж в костюм до него. Задната седалка изглеждаше празна, но беше трудно да определи през затъмненото стъкло.

Бош тръгна по стълбите към горното ниво, където се намираха лобито и рецепцията.

Повечето гости на „Шато“ бяха нощни птици. Лобито бе пусто, ако не се брои Ървин Ървинг, който седеше сам на едно канапе с лепнат за ухото мобилен телефон. Когато видя Бош, той бързо приключи разговора и посочи канапето срещу неговото. Хари се беше надявал да остане прав и да продължи по пътя си, но това бе един от случаите, в които предпочете да се подчини. Докато сядаше, извади бележник от задния си джоб.

— Детектив Бош — рече Ървинг. — Благодаря, че дойдохте.

— Нямах избор, съветник.

— Предполагам.

— Първо, моите съболезнования за загубата на сина ви. Второ, бих желал да разбера защо настоявате аз да се заема със случая.

Ървинг кимна и погледна към един от високите прозорци на лобито. Отвън имаше ресторант-градина под палми, чадъри и отоплителни тела. Той също пустееше, виждаха се единствено сервитьори.

— Тук май никой не става преди обед — отбеляза съветникът.

Бош не каза нищо. Чакаше отговор на въпроса си. Характерната външност на Ървинг винаги включваше гладко обръсната и лъщяща глава. Носеше се по този начин много преди да стане модерно. В управлението беше известен като господин Чистача, защото създаваше впечатление на човек, дошъл да изчисти политическите и социални каши, които рутинно се забъркваха в една тежковъоръжена и политическа бюрокрация.

Но сега Ървинг изглеждаше овехтял. Кожата му бе сива и отпусната, имаше вид на много по-стар, отколкото бе всъщност.

— Чувал съм, че загубата на дете носи най-нетърпимата болка — рече той. — Сега знам, че е вярно. Възрастта и обстоятелствата нямат значение… просто не бива да се случва. Подобни неща са противоестествени.

Бош нямаше какво да каже. Беше седял с достатъчно родители на мъртви деца и знаеше, че не може да възрази на думите на съветника. Ървинг сведе глава и се загледа в сложните шарки по килима.

— Работя за този град по един или друг начин повече от петдесет години — продължи той. — А ето че сега не мога да се доверя на никого в него. Затова се обръщам към човек, когото се опитвах да унищожа. Защо? И аз самият не съм сигурен. Предполагам, защото в сблъсъците ни имаше почтеност. Почтеност към другия. Не харесвах методите ви, но ви уважавах.

Той погледна Бош.

— Искам да ми кажете какво е станало със сина ми, детектив Бош. Искам истината и мисля, че мога да ви се доверя, че ще я откриете.

— Независимо каква е тя?

— Независимо каква е тя.

Бош кимна.

— Ще го направя.

Понечи да стане, но Ървинг продължи:

— Навремето казахте, че или всеки е от значение, или никой. Помня го. Това ще бъде тест на думите ви. От значение ли е синът на врага ви? Ще дадете ли всичко от себе си за него? Ще намерите ли покой, докато не си свършите работата?

Бош го зяпна. Или всеки е от значение, или никой. Това беше неговият девиз като човек. Но никога не го беше изричал. Просто го следваше. Сигурен беше, че никога не е казвал подобно нещо на Ървинг.

— Кога?

— Моля?

— Кога съм казал това?

Осъзнал, че се е изпуснал, Ървинг сви рамене и влезе в ролята на объркан старец, макар очите му да бяха остри като бръснач.

— Честно казано, не помня. Просто е едно от нещата, които знам за вас.

Бош стана.

— Ще разбера какво се е случило със сина ви. Можете ли да ми кажете какво е правил тук?

— Не, не зная.

— Как научихте новината?

— Обади ми се шефът на полицията. Дойдох веднага. Само че не ми позволиха да го видя.

— И с основание. Синът ви има ли семейство? Освен вас.

— Жена и син… момчето тъкмо постъпи в колеж. Преди малко говорих по телефона с Дебора. Казах й новината.

— Ако се чуете отново, кажете й, че ще ида да се видя с нея.

— Разбира се.

— Какво работеше синът ви?