Джеймс Ролинс - Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Джейк разбра. Магията на рубинения камък не превръщаше хората в камъни. Тя просто спираше времето, караше засегнатия да замръзне така, че да заприлича на камък.

Изпълни се с надежда, когато си представи Кейди, застинала като статуя от сив гранит със сабя в ръка. Дали в този момент сестра му също се връщаше към живот?

Надеждата му се изпари много, много скоро.

Прозвуча оглушителен крясък, който го накара да подскочи. Оживяваха не само войниците. Виещият сфинкс също наведе глава и едното му черно око се вторачи в Джейк.

От гърлата на ранените, освободени от сковаващата хватка на магията, се разнесоха викове на болка.

Закрещяха войници.

Битката продължи, макар и след вековно прекъсване. Ба’чук задърпа Джейк към укритието, което им предлагаше пирамидата. На запад припламнаха светлини. В далечината се появи ярко осветен небесен кораб, който се носеше ниско над пустинята.

Царската ладия.

Тя се издигна все по-високо и по-високо и се понесе към града. Макар да не разполагаше с далекоглед, Джейк знаеше кой управлява кораба. Представи си как Кре стои на мостика, а средното му око блести с черен огън. След като Великият вятър бе стихнал, нищо не можеше да попречи на Калверум Рекс да влезе в Анкх Тави. Макар да се бе забавил с векове, сега той възнамеряваше да извоюва победата си тук.

Докато тичаше обратно към вътрешността на пирамидата, Джейк можеше да се закълне, че чува смеха на Калверум, който достига до ушите му чак от пустинята. Или това бе собственото му чувство за вина?

Какво направих?

Единствената му надежда бе да спре това, което бе започнал. Ако успееше да възкреси Великия вятър, може би имаше някакъв шанс. Щеше да използва рубинения кристал, за да спре битката, развихрила се в подножието на пирамидата, и да върне всичко в предишното му състояние.

А после какво?

Народът на Дешрет щеше да остане уловен в същия капан, управляван от черния юмрук на Калверум Рекс. Джейк бе дал дума на Нефертити да помогне на народа й. Но как? Ами Пиндор? Дали приятелят му бе пленник на борда на ладията?

Всички тези въпроси, заредени със солидна доза чувство на вина, се въртяха в главата му, докато тичаше в тунела обратно към залата с кристалното сърце. До него достигна поредния крясък на птерозавъра, по-силен и по-мощен от предишния. Последваха го острите викове на войниците и писъците на умиращите.

При появата му Марика, която бе застанала в центъра на залата, се извърна:

— Джейк!

Тя стоеше в средата на триъгълника между трите камъка на времето, окъпана в сиянието на кристалното сърце на Анкх Тави. Озарена от ярка светлина, кристалната сфера се въртеше бясно над покрития с метал свод. Самата ниша под свода пък се бе превърнала в огледало, в което се отразяваха залата, блясъка на трите камъка, дори Марика и наметалото, с което тя бе облечена.

Той извика, докато тичаше:

— Марика, извади рубинения камък! Веднага!

Тя вдигна ръце объркана.

— Но, Джейк!

— Направи го!

Вместо това, тя излезе от триъгълника и посочи огледалната повърхност под свода. Той не разбираше колебанието й. Каквото и да се опитваше да му каже, то нямаше никакво значение в момента. Трябваше да стигне до тези камъни на времето и да ги извади, преди да стане прекалено късно.

Когато стигна на няколко крачки от триъгълника, забеляза нещо странно.

Огледалната повърхност продължаваше да отразява стаята, но не и Джейк. Според него загърнатата с наметало фигура на Марика продължаваше да стои в средата на триъгълника, макар момичето да бе излязло извън очертанията му.

Спря объркан.

Фигурата в огледалото се обърна. Беше облечена в египетска рокля, а лицето й бе изящно гримирано.

— Джейк — каза жената с глас, изпълнен с обич, очите й блеснаха от вълнение и плувнаха в сълзи.

Смаян, той падна на колене, осъзнал невъзможността на ситуацията.

— Мамо…

— Толкова си пораснал — възкликна майка му, излезе от триъгълника и пристъпи към него.

Джейк се задавяше от сълзи. Едва се изправи на крака и се втурна към нея… само за да се блъсне в огледалото. Опря длани в металната му повърхност. Майка му стори същото, но не бяха в състояние да се докоснат, тъй като ги разделяха векове. Тя се намираше в миналото, застанала на същото място, но преди стотици години. Въпреки това Джейк бе готов да се закълне, че дори през студения метал чувства топлината на дланите й.

Той попи всяка нейна черта, сякаш тя бе слънцето, а той — зажадняло за светлина растение: как е завила тъмнорусата си коса под ушите, как искрят сини й очи, когато се усмихне, как луничките блещукат по кожата й…