Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Столът на сержанта едва не се прекатури.

Дафни искаше да се съблече гола. Искаше Ламоя да проникне в нея още сега, на кухненския плот.

Той прошепна:

— Никакви извинения за това.

— Правиш много коварна „Маргарита“.

— Практиката води до усъвършенстване.

— Във всички области. — Откъде й хрумна пък това? Тя добави: — Може да съм ръждясала малко.

— Не ми изглеждаш ръждясала. — Ръката му се беше вмъкнала под гърба на ризата й. Главата на психоложката пламна.

— Никакви извинения — промълви тя.

— Никакви.

Матюс прошепна:

— Слушай, Джон, или ще спрем дотук… или няма. — Прозвуча й глупаво в момента, в който го изрече.

— Каквото има да се случва, ще се случи — отвърна той, като продължаваше да я целува. — И това е най-добрата възможност, с която разполагаме. Никакви извинения, никакъв страх.

Тя каза:

— Кой би си помислил?

— Има много неща, които не знаеш за мен, Матюс.

— Сигурно. Какви са шансовете ми да ме наричаш с малкото ми име, Ромео?

— Никакви. — Сержантът разтвори ръце и я прегърна. Психоложката усети, че я завладява странна смесица от спокойствие и вълнение.

— Заведи ме в спалнята — прошепна тя в ухото му.

— Четеш ми мислите.

Дафни се изкикоти нервно.

Той я хвана за ръка.

Докато слизаше от стола си и се отпускаше в обятията му, тя попита тихо:

— Какво правим?

— Живеем. Какво лошо има в това?

Великата господарка седеше на същия ракитов трон, а в тъмните й очи имаше блясък, който почти се скри в гънките на плътта й, когато се усмихна на Болд. Супа топчета. Крехко говеждо с грахови шушулки. Пържен ориз с яйца и скариди.

— Харесва вас, господин Бот?

— Много е вкусно. По-вкусно откогато и да било — отвърна той.

— Защо ваши очи толкова тъжни? Вие очиствате името на Били Чен. Той не прави грешка по време на работа. Доказвате отново какъв голям приятел сте на стара господарка.

— Приятелството е сложно нещо. Вие също ми помогнахте.

— Вие имате женски проблем. — Изявлението на Мама Лу не предполагаше никакви възражения.

— Имам прекрасна съпруга и страхотни деца, Велика господарке.

— Но все още имате женски проблем.

Лейтенантът се изсмя гръмко. Помисли си, че се смееше за първи път в нейно присъствие и се зачуди дали тя нямаше да изтълкува това като проява на неуважение. За всеки случай й се извини.

— Извинявате се, защото се смеете? Лоша работа. Коя е тя?

— Те са двама — той и тя — призна й Болд.

Великата господарка цъкна с език:

— Само глупак страда заради удоволствието на друг.

Лу обмисли това, кимна и каза:

— А понякога един глупак трябва да поговори с приятел, за да се вразуми.

Тя премлясна и зачовърка с нокът зъбите си и за момент лейтенантът се уплаши, че те ще изпопадат от устата й. После планината от плът насочи тъмните си, мънистени очички към него и Болд се сви под погледа й. Не беше сигурен как бе станало това, но той беше завързал приятелство с тази жена.

— Хората се променят, господин Бот. Законите може би не се променят, но хората го правят. Не трябва да се смущавате от тези двамата.

Лейтенантът се чу да признава:

— Обичам поотделно и двамата, но се измъчвам, понеже са заедно.

— Ето пак това кучешко изражение — каза Мама Лу, наблюдавайки го от далечния край на чифт китайски пръчици. Тя остана мълчалива дълго време, преди да проговори отново. От пръчиците й не падна нито зрънце ориз. — Златните сърца никога не се разбиват. Огъват се естествено. Златото е меко. Но никога не се разбиват. — Великата господарка лапна ориза и продължи да говори с пълна уста: — Вие имате добро сърце, господин Бот. Златно сърце.

Когато си тръгваше половин час по-късно, Лу целуна ръката на Мама Лу. Той я докосваше за първи път и тя несъмнено оцени този жест.

Щом се качи отново в колата си, лейтенантът си пусна една касета и увеличи звука на радиокасетофона. Една тъжна ирландска балада в изпълнение на Ван Морисън.

— Казвал ли съм ти напоследък, че те обичам? — изпя Ван и Болд си затананика, отдавайки се на емоциите си. Съзнанието му се изпълни със спомени за Лиз, а не за Дафни и това му се стори съвсем в реда на нещата.

Той се оригна и си помисли, че Мама Лу би оценила това повече от една целувка по ръката.

Болд подкара към къщи, като потупваше с палец по волана в такт с бавния ритъм на песента. Мелодията се надигна от гърлото към устните му и той запя текста на висок глас. Нямаше търпение да се прибере у дома.