Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Въздух. Светлини.

Зад нея и под нея нямаше нищо друго, освен пръст, кал, асфалт, жици и някаква счупена тръба, всичко това образуваше едно гигантско „V“, сочещо надолу към мястото, от което Матюс бе изпълзяла.

Нямаше повече гласове. Нямаше никакви признаци на живот.

Болд и Бабкок стигнаха до мястото на срутването само няколко минути, след като то се бе случило, а радиостанцията на лейтенанта се върна чудотворно към живот секунди, преди да ги залее вълна от прах, появила се от отсрещния край на тунела. Диспечерът обяви всеобща тревога — под развалините имало погребан полицай. После съобщи някакви координати. Бабкок погледна Джи Пи Ес 41 41 Спътникова система за позициониране в пространството. — Б.пр. устройството в ръката си и каза на Болд:

— Това сме ние.

Тогава те чуха някъде зад тях звук от удар на камък в камък. Някой копаеше!

Лу, който си помисли, че това е Матюс, се втурна към купчината отломки и започна да хвърля настрана всяко нещо, което успяваше да докопа. Бабкок му извика да спре, като го обвини, че едва не е погребал и тях под развалините, и го инструктира да премести внимателно по-големите отломки, които се намираха само в непосредствена близост до стената на тунела, като се старае да използва за прикритие голямата греда над главата му. Благодарение на нейното вещо ръководство лейтенантът спаси живота на Джон Ламоя.

Когато се добраха до него, сержантът ровеше като обезумял в погрешната посока — към центъра на срутването. Болд го сграбчи за краката и го издърпа навън. Ламоя започна да гълта жадно въздух, преви се надве и се разкашля. Замаян и дезориентиран, той продължи да рови трескаво — като куче в пясък.

Лейтенантът го хвана за краката и го издърпа отново назад, като този път успя да го накара да престане да копае.

— Джон! Дафни! — извика му той.

— Видях я — отговори Ламоя и се върна към хаотичното си ровене. — Видях я! — Сержантът обърна изкаляното си лице към Болд и изкрещя обезумяло: — Помогни ми! — После отново се зарови в отломките, трогателен в решителността си.

Един мъжки глас каза по радиостанцията:

— Полицай със значка девет-двадесет е десет-четиридесет и пет-А, на път към Харбървю. — Лу го чу. 10–45 А означаваше — състоянието на пациента е добро.

Ламоя също чу това и най-накрая престана да рови. Лейтенантът го хвана за глезените, за да се опита да го извади от отломките. Те се спогледаха на светлината на фенерчето на Бабкок. Не беше необходимо да изразяват чувствата си на глас — и двамата обичаха една и съща жена.

— Девет-двайсет. — Сержантът си пое дъх и белите му зъби проблеснаха в усмивка. — Нейната значка.

— Да — каза Лу. — Чух.

Когато двамата санитари вкараха закритата носилка на Матюс в спешното отделение, където я очакваха двама, облечени в сини мантии лекари, психоложката попита:

— Там имаше ли едно момиче… Едно бременно момиче…?

Единият лекар светна в очите й с малко фенерче и започна да дърпа нагоре клепачите й. Тя замига яростно.

— Вие сте в спешното отделение на Медицински център „Харбървю“ — уведоми я спокойно мъжки глас.

Матюс сграбчи бакенбардите на доктора и придърпа лицето му надолу към своето.

— Едно момиче… наръгано с нож… бременно.

Лекарят се освободи, излая няколко заповеди за инжекции и се обърна към своята сестра — чернокожа жена с благи очи. Сестрата поклати тъжно глава, като гледаше към психоложката.

— Тя почина. Съжалявам.

— А бебето? — попита Дафни. Някой прободе кожата й с игла. Тя се намръщи от болка. Прозрачната пластмасова тръбичка бе разопакована и включена към системата. Течността закапа и Матюс усети топла вълна на облекчение и спокойствие. Успокоително. Усещането бе на път да я погълне.

— Сега ще ви зашием — чу тя да казва докторът. — Дадохме ви нещо, което ще облекчи болката ви.

— Бебето? — прошепна психоложката на сестрата.

Чернокожата жена се наведе над нея, а лицето й внезапно стана много по-любезно.

— Ще направят опит да извадят бебето посмъртно.

Дафни едва удържаше очите си отворени. Сънят я дърпаше при себе си. Но тя успя да се протегне и да хване ръката на сестрата. Жената се наведе още повече към нея. Матюс попита:

— Ламоя… един полицай… той добре ли е?

Сестрата я погледна нежно.

— Почивайте — каза й кротко тя.

— Никакви наркотици — рече психоложката.