Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Сержантът спря крака си в последната секунда — петата му докосваше калта, а пръстите му се канеха да стъпят в нея, — завладян от ужас, сякаш беше войник, който всеки миг ще настъпи мина. Той премести внимателно крак и освети с фенерчето си парчетата счупено стъкло, сред които проблесна малко късче злато. След миг държеше обецата й в ръка. „Вече съм близо до теб — помисли си неволно Ламоя. — Дръж се.“

Когато се приближи до отъпканата кал, видя в стената на тунела отвор. Друг тунел? Изход към повърхността или към друг отводнителен канал?

Джон извади пистолета си от кобура под коженото сако и бързо го зареди.

— Въоръжен съм — извика тихо сержантът, така че гласът му да бъде чут на не повече от няколко метра. Задържа фенерчето под пистолета, направи няколко големи крачки и като протегна напред и двете си ръце, освети дупката.

— Исусе! — Стомахът му се преобърна от шока при вида на обезглавения заместник-шериф. Трябваха му няколко секунди, за да види лежащата настрани глава и да разпознае лицето на Прейър.

Ламоя осъзна, че разсъждаваше не само като полицай, но и като психолог. Това също го изненада. Ескалация. Уокър беше пренесъл в жертва Прейър заради нея — знаеше това със сигурност. Обикновеното убийство беше едно нещо; обезглавяването — съвсем друго, различна парадигма. Той провери отново дали мобилният му телефон имаше обхват — нямаше. Провери функцията „радио“. Тя също не работеше.

Все още стоеше вцепенен на мястото си, когато дочу слабия звук на гласове. Като шумоленето на насекомо в тъмна стая. Не можеше да определи със сигурност от коя посока идваше звукът. Направи крачка напред, после една назад. Завъртя се на другата страна и се ослуша отново.

Остави дупката, в която лежеше тялото на Прейър, зад себе си. Това го накара да изпита облекчение.

На север! Сега чуваше ясно звука. После той изчезна отново и Ламоя се зачуди дали изобщо е съществувал. Но да. Там. Женски глас, нямаше съмнение в това. По-близо, отколкото си беше мислил. Той тръгна бързо към звука, като се придържаше към стената на тунела, встрани от хлъзгавата кал по средата му, движейки се колкото се може по-тихо.

Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се въздържи да не извика името й.

Поглъщащата тъмнина затрудняваше придвижването на Матюс и объркваше сетивата й. Уокър я накара да застане на четири крака и те пропълзяха под чифт тръби, които разполовяваха тунела. Когато понечи да се изправи, той я бутна напред и я натисна към калния под. После включи фенерчето и насочи жълтия му лъч към очите й.

— Тя падна — каза младежът. — Това е всичко: злополука.

— Злополука? Та ти си я прегазил, Феръл. Как ще ми обясниш това?

Уокър продължи да седи върху психоложката, но погледът му стана отнесен и той поклати яростно глава. Правейки това, младежът й даде благоприятната възможност, от която се нуждаеше, но тя не се възползва от нея. Не можеше да се възползва. Искаше да научи отговорите. Уокър заговори толкова бързо и тихо, че Дафни едва разбираше думите му:

— Тя ме блъсна… не трябваше да го прави… падна от противопожарната стълба… въпреки че беше мъртва там долу… трябваше да я преместя… колата. Онзи ключ… задната ос.

— Трябвало е да я преместиш — повтори Матюс, карайки го да се съсредоточи върху разказа си. — Това звучи разумно.

— Подкарах назад, за да я взема. Тя беше мъртва . И после… изведнъж се надигна. — Гласът му заглъхна и психоложката разбра, че споменът го бе завладял напълно. — Тя щеше да каже, че съм я бутнал. А това не е вярно. Казах й да се махне от пътя ми, но тя не го направи. Миришеше… на него… на онова .

— Също като корабчето — предположи Дафни.

Уокър наведе глава и я погледна изпод вежди. После кимна.

— Когато я видях да се надига и да сяда… разбрах какво трябва да направя.

— Всичко това — каза меко Матюс, — всичко, което ми каза, е разбираемо. — Тя нарочно пропусна да спомене за Нейтан Прейър. — Позволи ми да ти помогна — не по начина, по който е искала да ти помогне Мери-Ан. Говоря за съвсем различна помощ.

Светлината на фенерчето помръкна. Оставаха му само няколко минути живот. Да се опита да избяга на тъмно беше немислимо. Психоложката промени инстинктивно захвата си върху парчето стъкло и острият му ръб се показа.

Тя се повдигна на лакът. Трябваше да го направи сега! Искаше в очите й да има сълзи, които да замъглят погледа й. Трябваше да се отнесе към него, сякаш бе буца глина.