Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

От далечния край на тунела долетя приглушен глас. Мъжки глас.

Феръл Уокър.

Гърдите на сержанта се стегнаха болезнено. Той насочи фенерчето към мрака. Промуши се през отвора и влезе в тунела. Вътре миришеше познато — на смърт , каза си той.

— Идвам — прошепна Джон и се втурна в тъмнината.

По време на посещенията му при Мама Лу, корейката само два пъти не беше седяла върху трона си от палмово дърво, затова сега Болд отново остана изненадан колко ниска беше тя. „Не дребна — помисли си той, — а ниска.“

— Оценявам това, Велика господарке — каза лейтенантът. Той, Бабкок, Мама Лу и двете й тренирани полярни мечки в черни дрехи стояха зад щанда за месо пред едно разнебитено стълбище, което се спускаше надолу под блясъка на няколко голи крушки. Корейската бакалия миришеше на пресен джинджифил и екзотични подправки. От едно носово звучащо американско радио, разположено зад касовия апарат в другия край на стаята, се чуваше някаква корейска радиопрограма.

— Това било семейна тайна много поколения, господин Бот.

— Разбираме това.

— Вие, знам, вярвам. Да. Но жена? Мама Лу не знае.

— Няма причини да се тревожите — каза Бабкок.

— Давам ви думата си — заяви Болд, знаейки колко бе отговорно това твърдение.

— Полицията не знае това. Никой не знае.

— Разбира се — съгласи се лейтенантът.

— Само заради тази ваша приятелка.

— Матюс — каза Лу.

— Правя това само за вас. За нея. Вие добър човек, господин Бот. Вие изчиствате добро име на Били Чен.

На Болд не му се щеше този разговор да се проточва двайсет минути, но познаваше обичаите на корейката.

— Ще похапнем заедно — рече той. — Ще празнуваме.

Тя се усмихна и показа изцапаните си с червило зъби.

— Но по-късно.

Мама Лу го познаваше по-добре, отколкото бе предполагал.

— Да, по-късно.

— Покажи им — заповяда тя на по-едрия си бодигард. А на Болд каза:

— Тази тайна спасила живота ми три пъти. Може би спаси и ваша приятелка.

Лейтенантът кимна, а в гърлото му сякаш заседна някаква жаба, която изквака:

— Благодаря ви. — Той наведе глава и заедно с двамата си спътници се спусна по разнебитеното стълбище в склада отдолу.

— Мястото е старо — информира го развълнувано Бабкок, преди телохранителят да извади сивите дъски на един вграден в стената долап и да разкрие тесен тъмен проход.

— Това е.

Болд кимна на едрия мъж и поведе спътничката си към миризмата на влага и катранения мрак.

— Да се надяваме, че е така — чу се да казва лейтенантът.

Докато седеше на влажната издатина в пълен мрак, защото Уокър беше изключил фенерчето, за да пести батериите, Матюс намести парчето от бутилка в лявата си ръка. За да бъде разрезът достатъчно сериозен, щеше да се наложи да натиска здраво и това я накара да осъзнае, че ръката й трябваше да бъде защитена, в противен случай щеше да се пореже и да изпусне стъклото.

Феръл светна изненадващо фенерчето и взе дясната й ръка в своята, за да разгледа раната й.

— Не е дълбока — каза той. Извади от единия си заден джоб голямо парче плат — на психоложката не й се искаше да гадае откъде го беше взел — и го натъпка в ръката й, за да спре кървенето. Без да знае, младежът току-що й беше дал щит срещу стъклото.

Тя се опита да проумее търпеливостта му. Защо не бързаше? Нима не осъзнаваше, че в момента вече я издирваше половината полицейско управление? Или просто вярваше, че тези тунели, в които през последните сто години на практика не беше влизал никой, освен шепа бездомници, ще му осигурят сигурно скривалище от евентуални преследвачи? Или беше намислил да й причини нещо ужасно и искаше да го отлага колкото се може по-дълго?

Пленниците, които водят преговори, никога не подтикват похитителя си към прибързани решения. Очевидното търпение на Уокър беше за нея като благословия. Той можеше и да познава тунелите под града, но тя познаваше тунелите на човешкото съзнание.

Погълната отново от пълен мрак, Матюс се приготви да прехвърли парчето стъкло в дясната си ръка.

— Как се зароди… идеята да му се случи някаква злополука?

— Забрави.

— Такива идеи не се раждат от нищото. Те назряват с времето. Как стана: Той критикуваше ли те? Въпреки че те беше научил да бъдеш по-добър рибар? Нещо подобно?

— Нищо не знаеш.

— Но не сме ли тук именно заради това?

— Тук сме, защото искам да бъдеш тук — отвърна Уокър. — Тук сме, защото аз ти помогнах и исках да ти покажа…