Лий Чайлд - 61 часа

А да се родиш дребен означаваше точно обратното.

Но не и тук долу.

Тук височината означаваше, че си изтеглил непечеливш билет.

В този свят печелеха дребните.

— Къде са ми нещата? — повтори Платон с ръка на пистолета.

Ричър отлепи ръка от пода и понечи да махне с нея, но в същия момент зад него се разнесе двоен тътен, последван от трети. Обърна се и видя трите пакета с чували за смет, които някой беше пуснал във вентилационната шахта. Плюс мазния край на въжето, навито на руло. Все неща, които вече беше видял в багажника на Холанд.

— Чака ни работа — обади се Платон. — Не е нищо особено. Просто пълним чувалите и ги връзваме с въжето. Онези горе ще ги изтеглят.

— Колко стока ще извадим? — попита Ричър.

— Самолетът побира шестнайсет тона.

— Това означава да останете тук поне една седмица.

— Не мисля. Разполагам с десет часа. Рокерът ще напусне дупката, в която се е скрил, някъде след времето за обяд. Уредил съм с директора на затвора дотогава хората ти да останат там. Това означава, че никой няма да ни безпокои. Спокойно можем да пренасяме по тон и половина на час. Още повече, че и ти ще помагаш. Но не се безпокой. Истински трудната работа ще бъде на повърхността.

Ричър не каза нищо.

— Първо ще изнесем бижутата — добави Платон. — Къде са те?

Ричър отново понечи да вдигне ръка, но в същия момент до него издрънча месинговият накрайник на дебел черен маркуч, хвърлен долу през другата вентилационна шахта. Отгоре му бързо се стовариха многобройни черни кръгове гума. После по металните стъпала зад гърба му прозвучаха стъпки, придружени от далечно дрънчене. Някой се спускаше.

Презареждането скоро щеше да започне.

— Къде са бижутата? — повтори Платон. Ричър не отговори, зает да изчислява времето. Двеста и осемдесет стъпала. Което означаваше най-малко две-три минути до появата на човека за зареждането, дори ако се спускаше с максимална бързина. А две-три минути би трябвало да са достатъчни. Вече не помнеше кога за последен път беше участвал в бой, който трае повече от две-три минути.

Това беше шанс.

— Къде са бижутата? — попита Платон.

— Търси си ги сам — отвърна Ричър.

Тропотът по металните стъпала набираше сила.

Платон се усмихна. Отметна ръкава на дрехата си и преднамерено бавно погледна часовника си. После се стрелна напред с неподозирана пъргавина. Кракът му се насочи към торса на Ричър, който успя да го отблъсне от седнало положение и да застане на колене. Платон политна към стената, а Ричър замахна след него.

Главата му влезе в болезнено съприкосновение с тавана, кокалчетата му се ожулиха в камъка, тялото му рухна обратно на колене. Платон направи още една крачка и възстанови равновесието си. После с танцова стъпка нанесе ритникът, предназначен за ребрата на Ричър.

Отскочи назад и отново се усмихна.

— Къде са бижутата?

Ричър не отговори. Кокалчетата му кървяха, имаше чувството, че е скалпиран. Таванът го притискаше.

Платон хвана картечния пистолет с две ръце.

— Току-що получи последния си шанс — изръмжа той. — Къде са бижутата?

Ричър прибягна до фенерчето, за да потърси тунела. Дори отдалеч успя да го открие, благодарение на допълнителното сияние. Платон тръгна натам. Крачеше леко и бързо. Изправен, без никакви проблеми. Сякаш се разхождаше по улицата, само с небето над главата си.

— Донеси няколко чувала — подхвърли през рамо той.

Ричър запълзя напред, грабна пакет чували и се повлече след Платон. Скован, прегърбен и унизен като огромна горила в клетка.

Открил без усилия правилния тунел, Платон направи онова, което беше направил и Холанд. Плъзна светлината на фенерчето по дължината на каменната лавица, осветявайки купчините злато, сребро и платина, диамантите, рубините, сапфирите и изумрудите, часовниците, картините, подносите и свещниците. Но без алчност или смайване, а спокойно и делово. Просто преценяваше работата по опаковането и пренасянето, която трябваше да бъде свършена.

— Започвай да пълниш торбите — каза той. — Но преди това искам да ми покажеш и праха.

Ричър го поведе към другия край на пещерата, влачейки се на пети, пръсти и задник. Неудобно прегънат на две, покорен и примирен. Спря пред последния от трите тунела, в който се съхраняваше опакованият метамфетамин. Стройно подредени пакети, десет на височина, десет в дълбочина. Плътна стена с дължина трийсет метра, недокосвана в продължение на половин век. Пожълтялата восъчна хартия мътно проблясваше на светлината на фенерчетата. Петнайсет хиляди опаковки. Повече от тринайсет тона.