Лий Чайлд - 61 часа

Вятърът отнесе дима. Изстрелите заглъхнаха. Свистенето на реактивните двигатели се върна. Слабо, но стабилно.

Пилотът надникна през отворената врата на боинга на десетина метра над главите им.

Ричър беше впечатлен. Дълги редове, групирани с изключителна точност. Великолепен контрол на спусъка, без никакво помръдване на дулото. На всичкото отгоре и с ръкавици. Платон го беше правил и друг път. Без никакво съмнение.

Всички мълчаха.

Палецът на Платон помръдна и полуизпразненият пълнител изтрака на бетона. После вдигна ръка и зачака. Най-близкият до него мексиканец мина зад гърба му и измъкна нов пълнител от раницата. Платон го пое с длан, вкара го на мястото му и провери дали се е хванал добре. После се обърна към Ричър.

— Ти трябва да си началник Холанд.

— Да — кимна Ричър.

— Най-накрая се срещнахме.

— Да.

— Защо вратата не е отворена? Защо оборудването не е на място?

Ричър не отговори. Какво оборудване, по дяволите? — помисли си той.

— Нали знаеш, че дъщеря ти все още е под мой контрол?

— Къде е тя? — вдигна глава Ричър.

— Замина с останалите. Живее живота, за който е мечтала.

— Добре ли е?

— Засега. Но заплахата ми е в сила.

— Колата ми се повреди — рече Ричър. — Оборудването е в багажника.

— Къде е?

— На другия край на пистата.

Платон не реагира директно. Като опитен лидер. Няма смисъл да вдигаш шум за нещо, което не можеш да промениш. Обърна се към един от хората си и заповяда на испански:

— Вземи обезледяващия камион и иди да прибереш оборудването от багажника на началник Холанд.

Мъжът мълчаливо тръгна към камиона, а Платон отново се обърна към Ричър:

— Къде е ключът?

Ричър го извади от джоба на шубата. Платон напусна кордона. Ричър се поколеба между две възможни действия: да забие ключа в окото му или да го изпусне на земята и да го изчака да се наведе. А после да го довърши с мощен ъперкът в брадичката, който несъмнено щеше да скърши тънкото му вратле.

Не направи нито едното, нито другото. Зад гърба на Платон го дебнеха пет заредени картечни пистолета. За част от секундата във въздуха щяха да бръмнат минимум седемдесет и пет куршума. Повече от тях щяха да пропуснат мишената. Но не всички.

Камионът за обезледяване изскърца и потегли.

Платон пристъпи напред и темето му се оказа на височината на гръдната кост на Ричър. Брадичката му стигаше до колана. Дребно човече. Миниатюрно, но твърдо. Като някаква странна играчка. Ричър направи преоценка на ъперкъта. Идеята не беше добра. Почти невъзможно беше да замахне от толкова нисък ъгъл. По-добре да забие лакът вертикално в черепа му.

Или да го застреля.

Платон пое ключа.

— А сега свали шубата си — рече той.

— Какво? — попита с недоумение Ричър.

— Свали шубата си.

— Защо?

— Ще спориш ли с мен?

Шест ръце върху спусъците на шест пистолета.

— Зададох ти въпрос — рече Ричър.

— Ние с теб ще се спуснем под земята.

— Защо аз?

— Защото вече си бил долу, за разлика от нас. Ще бъдеш местният ни гид.

— Мога да сляза и с шубата си.

— Вярно. Но ти си с цивилни дрехи. Следователно не носиш колан с кобур. Шубата ти е закопчана поради студеното време. Следователно пистолетите ти се намират в страничните й джобове. Аз съм умен. Следователно не желая да се озова в непозната обстановка с въоръжен противник.

— Аз противник ли съм?

— Аз съм умен — повтори Платон. — Длъжен съм да допусна, че всеки ми е противник.

— Студено е — промърмори Ричър.

— Гробът на дъщеря ти ще бъде по-студен — отвърна Платон.

Шест ръце върху спусъците на шест пистолета.

Ричър разкопча шубата, изхлузи я и я пусна на земята. Тя издаде дрънчащ звук. Револверите, кутията с патроните, джиесемът. Пластмаса, метал и картон. Трийсет и пет градуса под нулата. Вятър. Памучен пуловер. След броени секунди той започна да трепери много по-силно от пришълците.

Платон стоеше неподвижно. Скоро онзи с камиона щеше да се върне и да разкаже за размазания Форд. Не след дълго някой щеше да забележи полуразрушената къща. Не след дълго някой щеше да претърси и останалите. А мъжът пред него щеше да зададе един-два неудобни въпроса.

Време за действие.

— Добре, да вървим — рече той.

Четири без двайсет и седем сутринта.

Оставаха двайсет и две минути.

Насочиха се към каменната постройка. Странна процесия от седмина мъже, крачещи един след друг. Начело с Платон, който беше метър и петдесет, следван от почти двуметровия Ричър. Следваха ги петимата мексиканци, всичките с ръст някъде по средата между двете крайности. Шестият все още беше на безопасно разстояние в противоположния край на пистата, зает с претърсването на потрошената кола. Каменната сграда ги очакваше под разсеяната лунна светлина, тиха и равнодушна. Такава, каквато е била в продължение на петдесет дълги години. Облицовка, стръмен покрив, слепи прозорци, комини, мъх, вити каменни орнаменти.