Лий Чайлд - 61 часа

Нищо, което да наподобява светлини за кацане.

Дванайсет минути и нещо.

Ричър се опита да си представи ситуацията от гледната точка на пилота. Голям и тежък пътнически лайнер Боинг 737, спускащ се за кацане на смътно осветената от луната писта насред пустошта. Видима смътно, без ясно очертани параметри. Пилотът несъмнено разполага с джипиес, но ще му трябва и помощ от земята. Това не подлежеше на съмнение. Разбира се, тази помощ нямаше да има нищо общо с одобрените формалности от Администрацията по въздухоплаване. Това също не подлежеше на съмнение. Нищо нямаше да стане по стандартните процедури.

Но от какво ще се нуждае той?

Явно от нещо импровизирано.

Може би огън?

Бомбардировачите по времето на Втората световна са кацали в гъстата мъгла на Източна Англия с помощта на дълги и плитки окопи, прокопани успоредно на пистата, в които са палили бензин. Малките самолети, превозващи тайни агенти в окупирана Европа, са се ориентирали по три огъня, разположени във формата на L.

Дали Холанд е трябвало да запали подобни огньове?

Единайсет минути и нещо.

Не, не бяха огньове.

Ричър затвори багажника и разчисти с крака отломките зад колата. После се промъкна към предницата, издърпа рамките на смачканите легла изпод бронята и свали парчетата шперплат от покрива. Двигателят все още работеше. Беше прегрял и миришеше на масло, с отчетливо потракващи лагери. Ричър се промъкна до вратата откъм шофьора, тръшна се на седалката и включи на задна. Колата изрева, каросерията се разклати. После бавно започна да се изтегля обратно. Освободи дупката в далечната стена, прекоси пода и излезе през отвора в близката стена. Задницата й тежко се стовари на земята. Ричър включи на „драйв“, завъртя волана и пое към североизточния край на пистата. Към далечния десен край от гледна точка на пилота. Спря, излезе навън и отвори багажника, откъдето извади пластмасовата тава с четирите червени сигнални ракети. Три от тях постави на Задната седалка, а четвъртата изтрака на бетона. Запали се автоматично, хвърляйки ярки пламъци. Огромна алена топка. Предназначена да се вижда отдалеч на пътя. Вероятно още по-отдалеч от въздуха.

Ричър се върна обратно и подкара колата към противоположния ъгъл. Най-далечния вляво. Фаровете не работеха, но луната хвърляше достатъчно светлина. Измина сто метра и възпламени втората ракета. После пое по дължината на трикилометровата отсечка. Сериозна работа. Предното стъкло го нямаше. Вятърът буквално го вледеняваше. А колата се движеше едва-едва. И ставаше все по-бавна. Миришеше на изгоряло масло. Двигателят се тресеше и чукаше, щеше да блокира всеки момент. Стрелката за температурата на таблото стабилно пълзеше към червеното.

Лоша работа.

Девет минути и нещо.

Трите километра бяха преодолени за повече от четири минути вместо за две. Третата ракета пламна на югозападния край на пистата. Крайно ляво от гледната точка на пилота. Ричър се качи в колата, направи завой и потегли в противоположна посока. Купето започна да се тресе, моторът изгуби цялата си мощност. Температурната стрелка се залепи за ограничителната чертичка. Изпод капака започнаха да излитат облаци черен дим. Много плътни облаци.

Оставаха още сто метра. Това беше всичко. Още един, последен ъгъл.

Колата измина петдесет метра и спря, обърната към югоизточния ъгъл на пистата. Скоростите бяха блокирали. Или налягането на маслото, охладителната течност или Бог знае какво.

Ричър изскочи навън и се затича към ъгъла на пистата.

Подхвърли последната сигнална ракета и се дръпна назад.

Алените огньове в четирите края на пистата бяха далеч по-ярки от всичко наоколо. А отражението им в старателно подредените купчини изгребан сняг ги правеше двойно по-ярки. Би трябвало да се виждат ясно от кабината на боинга. А гледани отгоре, би трябвало да дават ясна представа за очертанията на пистата. Колата тъмнееше по средата, но съвсем в началото. Едва ли щеше да пречи повече от обикновена ограда.

Две минути и нещо.

Работата беше свършена. Всичко беше готово.

С изключение на факта, че самият Ричър се намираше на три километра от мястото, на което трябваше да бъде, а нощта беше прекалено студена за разходки. Но той беше сигурен, че няма да се стигне дотам. Беше сигурен, че ще си осигури превоз, стига да пожелае. Съвсем скоро.

Може би дори преди да замръзне. Което беше добре. С изключение на факта, че предвид информацията, с която разполагаше, най-вероятно щеше да стигне до каменната сграда малко след Платон. Което не беше добре. Ама никак. Безкрайно далеч от онова, което беше планирал.