Лий Чайлд - 61 часа

Плановете отиват по дяволите в момента, в който проехти първият изстрел.

Той тръгна обратно към спрялата кола, облегна се на калника и вдигна глава към небето.

Оставаше му само да чака.

Минута по-късно зърна светлина на хоризонта. Звезди, които не бяха звезди. Тънки електрически иглички, които мигаха и се поклащаха на всички страни. Така правят прожекторите, монтирани на самолетните колесници. Тези се намираха на петнайсетина километра и бързо се приближаваха.

После видя още едни светлини на хоризонта. Всъщност малко под него. По-жълти и по-слаби, насочени към земята. Подскачаха по-силно, движеха се далеч по-бавно. Фарове. Два чифта автомобилни фарове, които пълзяха по завоите на тесния път. Скоростта им не надвишаваше петдесет километра в час, а разстоянието беше поне седем-осем километра.

Неговият превоз.

Недостатъчно близо.

Той остана неподвижен до колата. Чакаше и наблюдаваше.

Боингът пристигна пръв. Отначало малък и тих, после по-голям и по-шумен. Слизаше Хоризонтално, със спуснати задкрилки. Излъчваше топлина, реактивните двигатели оглушително ревяха, светлината на прожекторите стана ослепителна.

Носът му беше вирнат, колесникът беше спуснат. Задните колела висяха по-ниско от предните. Като ноктите на огромна хищна птица, която се готвеше да грабне повредената кола, както орелът грабва агне. Ричър инстинктивно приклекна. Машината прелетя на сантиметри от главата му. Огромна, готова всеки миг да докосне пистата. Оглушителният рев и ураганният вятър от преминаването й почти го събориха на земята. Ричър се изправи и погледна след нея над покрива на колата. Самолетът се разклати и забави скоростта си. За момент сякаш увисна над пистата. Сто метра, после двеста, триста. След това решително стъпи на бетона с пронизителен вой на гумите, от които излетяха облачета черен пушек. Носът му зае хоризонтално положение. Корпусът му се стрелна напред, бързо укротен от обратната тяга. Двигателите виеха на максимални обороти, скоростта видимо намаля.

Ричър отново се обърна на юг.

Автомобилите се приближаваха. Движеха се бавно и предпазливо по виещия се път, облян от бледите лъчи на луната. Бавно поради завоите, лошата настилка и заледените участъци. Но решително и неотстъпно. Един мини конвой с точно определена цел. Светлините на фаровете подскачаха наляво и надясно, нагоре и надолу. Първото превозно средство беше странно на вид, нещо като камион платформа. Непосредствено зад кабината му имаше голям барабан с навит дебел маркуч редом с помпа в стоманена рамка. Зад тях имаше втори барабан с подобен маркуч. Превозното средство отзад беше същото по тип и размери, но зад кабината му имаше голям бял резервоар.

Първият камион беше боядисан в цветовете на Шел Ойл Къмпани, а на предната му решетка личеше голям надпис „Исузу“.

В съзнанието на Ричър изплува съобщението от щатския бюлетин за произшествия през изминалото денонощие: Цистерна с помпа „Исузу“, модел H, и камион за обезледяване са били откраднати от двама бивши служители на гражданското летище в околностите на Рапид Сити. Може би откраднати по заповед на Платон, за да зареди боинга си за обратния път.

Ричър се отлепи от калника и зачака. Фаровете го осветиха и камионът се закова на място. За миг Ричър си представи как изглежда отстрани — с тъмни панталони, шапка в защитен цвят и бежова шуба. Стара, но без съмнение като онези, които носят магистралните патрули. На всичкото отгоре повреденият Форд беше спрял напряко на пистата, сякаш за да я блокира. Освен това никой, освен силите на реда не караше такъв Форд без отличителни знаци. Но не се стигна до конфронтация. Явно момчетата от Рапид Сити бяха предупредени, че ще ги посрещне корумпирано ченге, защото след кратка пауза цистерната отново потегли, следвана на близко разстояние от камиона за обезледяване. Ричър вдигна ръка като за поздрав, но и като знак да спрат. Само минута по-късно седеше в топлата кабина и се носеше към далечния край на пистата и онова, което го чакаше там.

Три и двайсет и седем сутринта.

Оставаха двайсет и осем минути.

Боингът беше направил обратна маневра, рулирайки към двата реда къщички. Отблизо беше истински гигант. Огромна машина с височината на триетажна сграда и широко разперени криле. Отбила се за кратка почивка насред безбрежната пустош, заплашително надвиснала над близките постройки, ръмжаща и съскаща. Единственото живо присъствие сред безлюдната бяла пустиня. Двигателите й свистяха на ниски обороти, червената сигнална светлина под корема й продължаваше да мига, а предната й врата зееше широко отворена. Вътрешността беше ярко осветена. От вратата беше спусната сгъваема бояджийска стълба, чиито алуминиеви крачета опираха в бетона. Редом с гигантската машина тя изглеждаше крехка и почти нематериална.