Лий Чайлд - 61 часа

Холанд мълчеше.

— Три гилзи — добави Ричър. — Две в тази кола, а третата си прибрал от пода на Джанет Солтър. Предполагам, че си ги хвърлил в контейнерите за смет пред участъка. Да звънна ли на старчето на рецепцията с молба да ги потърси?

Холанд не отговори.

— Предполагам, че четвъртият патрон е в цевта — продължи Ричър. — Предназначеният за мен. Забравен в някой стар и отдавна негоден пистолет. Изгубен или останал като улика от неразрешен случай. А може би са ти го дали рокерите. Искаш ли да ме опровергаеш, като опразниш джобовете си?

Холанд мълчеше.

— Но моят патрон ще си остане там, в цевта. Защото аз не съм като предишните трима и ти го знаеш. Подозирал си го, затова си проверил досието ми. И си станал предпазлив. Логично от твоя страна. Аз забелязвам разни неща. В продължение на три часа се опитваш да ме хванеш неподготвен. Мъкнеш ме насам-натам, разговаряш с мен, опитваш се да разбереш какво знам. Чакаш удобния момент. Включително и сега, в тази минута. В участъка се колебаеше. Отначало не ти се искаше да ме водиш тук, после промени решението си. Защото се надяваше, че подходящият момент ще настъпи именно тук. Но той не настъпи и никога няма да настъпи. Ти си умен човек и отличен стрелец, Холанд. Но аз съм по-умен и по-добър от теб. Повярвай ми. Дълбоко в себе си ти си само едно старо и уморено ченге. Не можеше да се състезаваш. Включително и в момента. Целият си опакован в дебелата шуба, сложил си и предпазния колан. А аз не съм. Мога да ти пръсна черепа още преди да посегнеш към пистолета си. Така беше през последните три часа. Не защото съм те опознал както трябва, а защото така съм устроен.

Холанд мълчеше.

— Трябваше да го разбера по-рано. Още преди трийсет и един часа. Когато сирените се включиха за пръв път. Беше пред очите ми. Не можех да си обясня как нападателят ме е видял, без аз да го видя. Знаех, че ще се появи с кола и ще влезе през входната врата. И го видях. Видях теб. Появи се само минута след като всички други си тръгнаха. Смело и бързо, с кола, точно през вратата. За да убиеш Джанет Солтър.

— Дойдох да я охранявам.

— Съмнявам се. Сам каза, че бунтът в затвора може да продължи часове, дори дни. Но въпреки това остави двигателят на колата да работи.

Холанд не каза нищо.

— Остави го да работи, защото възнамеряваше да свършиш работата за броени секунди. Влизаш, стреляш, излизаш. Никой не би обърнал внимание на малкото ти закъснение. Може би така си постъпил и тази вечер. Но аз бях в къщата. Ти се изненада, като ме видя там. Трябваше ти време да обмислиш ситуацията. Затова изглеждаше объркан. Мисис Солтър и аз го отдадохме на раздвоението ти. Но грешахме. Ти си се питал дали единият от револверите на мисис Солтър е на кръста ми и дали ще успееш да извадиш своя пистолет по-бързо от мен. Отговорът е бил отрицателен. Преценил си, че ще те изпреваря. А после си тръгна. С надеждата да опиташ още веднъж, в по-подходящ момент. Убеден съм, че Платон е бил много ядосан от решението ти. Със сигурност е бил много нетърпелив. Но в крайна сметка ти все пак изпълни заповедта му.

Холанд дълго мълча. Накрая поклати глава и попита:

— Ти знаеш защо, нали?

— Да — кимна Ричър.

— Как разбра?

— Най-накрая успях да подредя пъзела. Видях снимките в кабинета ти. Тя е копие на майка си.

— Значи наистина си разбрал.

— Тя не е била затворничка. Направили са нескопосан опит да я скрият, но изборът да остане там е бил неин. Това е ясно. Предполагам, че й е харесало.

— Което не я прави по-малко уязвима.

— Не си търси оправдания. Имало е и други начини.

— Знам — въздъхна Холанд. — Съжалявам.

— Така ли? — рязко се обърна Ричър. — Убиваш трима души, а после съжаляваш?

Холанд не отговори. За момент остана неподвижен, после с рязко движение натисна педала на газта. Колата подскочи и се стрелна напред. Сух бетон под колелата, мощен осемцилиндров двигател, способен да набере от нула до сто за осем секунди, двойни ауспуси, огромен въртящ момент, усилено окачване, бърз заден мост. Ричър се оказа притиснат към облегалката. Намираха се на трийсет метра от страничната стена на най-близката къща. Само толкова. Фаровете я осветиха. Къщата бързо изпълваше предното стъкло. Право насреща им. Двигателят ревеше.

На десетия метър ръката на Ричър измъкна тежкия „Смит & Уесън“ от джоба. На двайсетия дулото му се притисна в ухото на ченгето. Миг преди сблъсъка лявата му ръка се вкопчи в облегалката на Холанд, рамото му се стегна в стоманен възел. Предницата прониза дървената стена. Въздушните възглавници експлодираха. Челното стъкло се пръсна. Предните колела се стовариха на пода на къщата. В следващия миг колата литна във въздуха. Предната броня се заби в металната рамка на някакво легло, сплеска я като гумена топка и я заби в нафтовата печка. Печката се откъсна от тръбите в основата си и излетя нанякъде. Колата се стовари на земята, заора и смачка още едно легло, отвъд пътеката. Рамката над предното стъкло удари кюнеца, който се скъса със силен трясък, а назъбеният му край направи дълбока резка в покрива. Колата влетя в къщата с цялата си дължина, продължавайки да се движи. Веригите на задните колела раздробяваха дървения под. Ричър ритна коляното на Холанд, принуждавайки го да отмести крак от газта. Колата размаза още две легла край далечната стена, проби я и изскочи от другата страна. Приземи се тежко, наполовина увиснала навън, под бледата светлина на луната. От двете й страни стърчаха назъбени греди и парчета шперплат. Фаровете не светеха. Изпод капака на мотора долитаха подозрително свистене и тракане. Скъсаните ауспусни тръби свиреха и съскаха. През отвора на предното стъкло нахлуваше леден въздух, примесен с прах и отломки. Като пълноводна река.