Лий Чайлд - 61 часа

— Били ли сте полицай? — вдигна глава Ричър.

— Трийсет години съм работил в този участък.

— Моля за извинение.

— Много бих искал да докопам този тип.

— Тази вечер сте разговаряли с него. Или преди, или след операцията.

— Всички ми звучаха нормално.

— Добре ли ги познавате?

— Не и новите.

— Някой бил ли е особено близък с мисис Солтър?

— Повечето. Тя си е част от нас. Беше част от нас.

На шестстотин километра на юг и на единайсет хиляди метра височина отново иззвъня телефонът на Платон. Парите, които той беше взел от руснака, вече пътуваха по света. От една държава в друга, невидими и непроследими. Едно автоматизирано нощно пътуване, което щеше да продължи седем часа. Някъде по света винаги имаше отворени банки. Депозитът се мярна на някакъв екран в Хонконг и се препъна в парола. Това означаваше, че собственикът на сметката трябва да бъде уведомен. Банковият чиновник реагира незабавно и избра един номер. Обаждането се раздроби на пет отделни контакта, всеки от който автоматично се прехвърляше на следващия. И в крайна сметка стигна до кабината на един боинг, който летеше високо в небето над Небраска. Платон отговори на обаждането и го изслуша без никакъв коментар. Вече се беше превърнал в най-богатия човек, когото познаваше. И винаги щеше да бъде такъв. Защото той беше Платон, а другите не бяха. Нито родителите му, нито руснакът, нито някогашният му сътрудник Мартинес. Никой.

Банковият чиновник в Хонконг приключи разговора с Платон и набра още един номер. В Бруклин, Ню Йорк. Там беше три часа сутринта, но насреща веднага вдигнаха. Беше руснакът, който му плащаше много повече от Платон.

— Казах му, че парите вече са в сметката му — съобщи чиновникът.

— Сега ги върни обратно — нареди руснакът.

Чиновникът кликна с мишката и започна да скролва.

— Готово — съобщи той.

— Благодаря — каза руснакът.

От Бруклин руснакът се обади в Мексико Сити. На номер на местна правоохранителна агенция, чието име беше твърде дълго, за да си го преведе. Вдигна някакъв полковник. Руснакът докладва, че всичко върви по план.

— Платон вече е във въздуха — каза полковникът. — Излетя преди повече от три часа.

— Знам — рече руснакът.

— Искам петнайсет процента — заяви полковникът.

Руснакът замълча, преструвайки се на ядосан. Беше обещал десет процента. През цялото време бяха говорили да делят деветдесет на десет. Но самият той се беше подготвил за осемдесет на двайсет. Искаше осемдесет процента от бизнеса на Платон. Осемдесет и пет означаваше неочаквана премия. Щедър подарък. Полковникът не беше амбициозен човек. Ограничен във всяко отношение. Затова беше полковник, а не генерал.

— Здравата ме притискаш — рече с въздишка руснакът.

— Приемаш или се отказваш — отвърна полковникът.

— Говориш така, сякаш нямам никакъв шанс.

— Наистина нямаш.

— Добре — отново въздъхна руснакът. — Имаш петнайсет процента.

— Благодаря — каза полковникът.

Руснакът затвори и веднага набра друг номер. На кодиран и невъзможен за проследяване мобилен телефон, който лежеше на нощното шкафче в една спалня във Вирджиния. И там минаваше три през нощта, също като в Бруклин. Една и съща часова зона. Кодираният джиесем принадлежеше на таен агент на АБН, който беше човек на приятел на зетя на братовчед на руснака. Агентът във Вирджиния вдигна и руснакът го увери, че всичко се развива по план.

— Имам ли думата ти? — попита агентът.

Руснакът се усмихна. Правилата на бюрокрацията в действие. Човекът на приятеля на зетя на братовчеда на руснака от АБН беше надделял над агента на Платон в АБН и се беше съгласил руснакът да поеме американския бизнес на Платон, но при условие да не пипа държавния метамфетамин, складиран в бункера в Южна Дакота. На практика всички щяха да бъдат доволни, ако метамфетаминът изчезнеше. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Беше досадно, че още бе там, че е бил забравен, че изобщо го е имало. Дори корумпираните ченгета притежават лоялност към службата си.

— Имаш думата ми — отвърна руснакът.

— Благодаря — отвърна човекът от Вирджиния.

Руснакът отново се усмихна. Всичко това беше пълен абсурд, но той щеше да му се подчини. И защо не? Несъмнено ставаше въпрос за огромно съкровище, но той имаше и други, по-дългосрочни цели. Освен това нямаше как да му липсва нещо, което никога не беше притежавал. Нещо, за което само се беше преструвал, че плаща.

Прекъсна линията, набра един есемес на клавиатурата и натисна бутона за изпращане.