Лий Чайлд - 61 часа

Ричър я пъхна в джоба си и затвори огледалната вратичка. Спусна се по стълбите, влезе в библиотеката и се изправи над тялото на Джанет Солтър. Измъкна книгата от омекналите й пръсти и бръкна в джоба на жилетката й за револвера. Той си беше зареден с всичките шест патрона. Никой не беше стрелял с него. Прибра го в джоба си при патроните, намести книгата в ръката й и излезе.

Полицаят, който беше убил адвоката, заместник-шефа на полицията и мисис Солтър, седеше в колата си и гледаше през предното стъкло. Намираше се на предварително определеното място в периметъра и бе лично отговорен за един километър сняг вляво от себе си и още толкова вдясно. Дори през лятото никой не би тръгнал да бяга по равната до хоризонта земя вместо по пътя. Във всеки сезон тя си оставаше прекалено гола, без никакво укритие. Кучетата щяха да го настигнат за броени минути. Бягството в дивата природа и укриването в долчинки и трапове беше останало в черно-белите гангстерски филми от далечното минало, които днес се излъчваха само през нощта от най-евтините кабеларки. В днешно време всеки беглец с малко ум в главата би използвал пътя, най-вероятно скрит под каросерията на някой камион за доставки.

Но в случая нямаше беглец. Платон беше пределно ясен по този въпрос. Затворът беше построен така, че конструкцията му предлагаше многобройни ниши и кухини. Най-вече в подпокривните пространства, където минаваха тръбите на инсталацията, а също така и под пода. Многобройни тунели за проверка и ремонт на съоръженията. Абсолютно безопасни, защото не водеха доникъде. Но напълно използваеми за различни цели, с изключение на бягството. Един сандвич и празна бутилка за пикаене бяха достатъчни, за да се скриеш за минимум дванайсет часа.

Които бяха предостатъчни.

Полицаят провери оръжието си. Направи го инстинктивно, по навик. Първо служебния пистолет в кобура, а после и другия в джоба си. И двата бяха заредени. Един патрон в цевта, плюс още четиринайсет в пълнителя.

Беше сигурен, че тези в пълнителя няма да му потрябват.

Ричър предприе последна обиколка на къщата на Джанет Солтър. Знаеше, че едва ли някога щеше да се върне тук и затова искаше да запечата обстановката максимално дълбоко в съзнанието си. Огледа внимателно всичко — входната врата, задната врата, вратата към сутерена. Кухнята, антрето, библиотеката, положението на тялото й, книгата в скута й. Заключението му беше, че са й били необходими някъде между пет и осем минути, за да се настани удобно на мястото, на което я беше застигнал куршумът. При положение че е била в състояние на паника. Това време може би й е било нужно, за да се отпусне и успокои дори в присъствието на доверено лице, каквото би трябвало да бъде въоръженото общинско ченге.

Още минута толеранс за оттеглянето на охраната й от къщата. Това означаваше, че някой се е явил под тревога в затвора със закъснение между шест и девет минути.

Което би трябвало да направи впечатление на някой друг.

Може би.

Ако изобщо е имало проверка.

И ако този човек изобщо се бе появил там.

Ричър вдигна ципа на шубата, нахлупи шапката над ушите си и дръпна качулката върху нея. После сложи ръкавиците си, отвори вратата и излезе навън. Студът яростно го връхлетя. Но той не му обърна внимание. Прояви воля. Затвори вратата след себе си, прекоси алеята и тръгна към полицейския участък. През цялото време беше нащрек, като постепенно изпадна в особеното състояние на хипертревога, което му даваше увереността, че може да извади оръжието си и да стреля хиляда пъти по-бързо от всеки противник. Състоянието, в което можеше да изкопае рудата, да я превърне в метал и да отлее ново оръжие още преди противникът да посегне към своето.

Аз не се страхувам от смъртта.

Смъртта се страхува от мен.

Страхът се превръща в агресия.

Чувството за вина — също.

В участъка нямаше никой, с изключение на цивилния служител на рецепцията. Висок и кльощав индивид на видима възраст около седемдесет години, който седеше на стола си с мрачно изражение на лицето. Ричър попита дали има нещо ново, а мъжът отвърна, че няма. Ричър попита колко време ще продължи блокадата, а той каза, че не знае. Полицията нямала опит в подобни ситуации. Никой никога не беше бягал от затвора.

— И все още е така — увери го Ричър. — Човекът се е скрил някъде в периметъра.

— Така ли мислите?

— Да.

— На какво основание?

— На здравия разум — отвърна Ричър.

— Ако сте прав, блокадата едва ли ще продължи повече от час-два. Периметърът е някъде около километър и половина. Два часа са достатъчно време, за да решат, че човекът или е успял да се промъкне през блокадата, или изобщо няма подобни намерения.