Лий Чайлд - 61 часа

— Генералът?

— По-късно го направиха генерал. Тогава беше полковник. Със сигурност не бе най-умният човек на света, но безкрайно предпазлив. Прикриваше следите си много добре, но аз го захапах здраво. Въпросът беше личен. Между него и мен. Хората ми гладуваха заради него. Успях да стигна до банковата му сметка и всичко останало. Знаеш ли за какво си харчеше парите?

— За какво?

— Всъщност не ги харчеше всичките. Спестяваше за старини. Но си беше купил един корвет, модел осемдесета година от миналия век. Според него истинска класика. Мечта за всеки колекционер. Но корветът, модел осемдесета година, бе най-лошият автомобил, произвеждан някога. Пълен боклук. Много скоро изхвърлиха от употреба двигател триста и петдесет и го смениха с триста и пет заради вредните емисии. Сто и осемдесет коня, доста по-бърз от предишния модел. Тогава нещо ми просветна. Едно е да гладуваш заради някакъв престъпен ум, но съвсем друго, когато го правиш заради идиот. Заради пълен идиот, невежа и лишен от всякакъв вкус, алчен и жалък идиот.

— И ти го закова, така ли?

— Започнах да градя обвинението така, сякаш насреща ми беше Етел Розенберг. Направо бях обезумял. Проверявах по няколко пъти и най-дребните детайли. Можех да го вкарам директно във Върховния съд. Но вместо това го повиках на разговор. Казах му, че съм много разстроен. Той беше висш офицер, награждаван с всякакви ордени и медали. И просто ми се изсмя. Или по-скоро ми се озъби с видимо пренебрежение. Сякаш беше по-достоен от мен. Но аз си рекох: „Купил си корвет, осемдесета година, значи си пълен тъпак.“ Кой е по-достоен тогава? А после му стоварих един юмрук. В корема, за да се превие на две. После започнах да блъскам главата му в бюрото.

— И какво стана?

— Пукнах му черепа. Шест месеца беше в кома. Така и не успя да се оправи напълно. А ти беше права. Фактически ме изритаха. Сто и десета част вече не беше за мен. Спаси ме само желязното обвинение. Не искаха да стигне до медиите, затова не ме изритаха открито, а само ме преместиха.

— Къде?

— Не си спомням. Адски се срамувах от себе си. Постъпката ми беше гадна. Разочаровах най-добрите командири, които съм имал някога.

Сюзан мълчеше.

— После мислих много за станалото — продължи Ричър. — Питах се защо го направих. Но и до ден-днешен нямам отговор.

— Направил си го заради твоите момчета.

— Може би.

— В името на справедливостта.

— Не съвсем. Никога не съм искал да оправям света. Може би е било правилно, но не съм го мислил.

Тя не каза нищо.

— Аз просто не харесвам хората, които вършат злини. Нали така се казва?

— Май, да. И какво стана?

— Нищо. Това е цялата история. А ти поискай да ти дадат ново бюро. В сегашното няма достойнство.

— Имах предвид какво стана сега?

Ричър не отговори.

— Кажи ми — настоя Сюзан. — Знам, че нещо се е случило.

— Откъде знаеш?

— Защото ми се обади.

— Много пъти съм ти се обаждал.

— Само когато си искал нещо. Какво искаш сега?

— Нищо, добре съм.

— Личи ти по гласа.

— Претърпях двойна загуба.

— В смисъл?

— Две жертви. Убити.

— Кои са?

— Един полицай и една възрастна жена.

— Двойна загуба? Това не е игра.

— Прекрасно знаеш, че е една скапана игра.

— Става въпрос за хора.

— Знам, че става въпрос за хора. Едната от тях е срещу мен в момента. Възприемам го като игра, защото това е единственият начин да не опра дулото в главата си.

— Имаш оръжие?

— В джоба си. Един хубав стар трийсет и осми калибър.

— Остави го да си стои в джоба, ясно?

Ричър не отговори.

— Няма да го докосваш, нали? — попита Сюзан.

— Дай ми поне една основателна причина.

— Трийсет и осми калибър не е за тая работа и ти го знаеш. И двамата сме виждали какво се получава. Можеш да свършиш като генерала.

— Ще се прицеля внимателно. Точно където трябва.

— Не го прави, Ричър.

— Спокойно. Нямам намерение да се гръмна. Не е в моя стил. Просто ще си седя тук и ще чакам главата ми да се пръсне сама.

— Съжалявам.

— Грешката не е твоя.

— Просто не обичам да мисля за тези неща като за игра.

— Но знаеш, че е игра. Трябва да бъде игра. Иначе няма да го понесем.

— Добре де, нека бъде игра. В коя част се намираме? Последната четвъртина?

— В добавеното време.

— Тогава ме информирай подробно. Част по част. Искам да знам всичко. Все едно че работим заедно.

— Бих искал да е така.

— Така е. А сега казвай как се разви играта.

Той замълча.

— Как се разви играта, Ричър? — настоя Сюзан.