Лий Чайлд - 61 часа

— А сега имаш ли?

— Не.

— Трябва да си доставиш.

— А ти трябва да заминеш за Рапид Сити и да се погрижиш за себе си.

— Не разполагаме с достатъчно време.

— Ти нямаш никакъв юридически статут там.

— В такъв случай прибави още една отметка в досието ми. За да им спестиш усилията. Едно ксерокопие ще свърши работа. Всъщност не едно, а три. За ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и местната полиция в Южна Дакота. Изпрати им ги още тази нощ.

— Не разсъждаваш правилно. Самонаказваш се. Не можеш да победиш всички. И не е нужно.

— На теб ти възложиха командването на сто и десета, нали?

— Да. И ще остана на този пост докогато пожелая.

— Този път става въпрос за важни неща.

— Винаги става въпрос за важни неща.

— Сега е различно. В момента гледам една приятна възрастна дама с дупка в челото. За мен тя беше далеч по-важна от онзи глад, за който ти разказах.

— Престани да я гледаш.

Ричър сведе очи към пода.

— Не можеш да промениш миналото — добави Сюзан.

— Знам.

— Не можеш да изкупиш вината си. И не е нужно. Онзи тип си е заслужил да изпадне в кома. Може би завинаги.

— Може би.

— Заминавай за Рапид Сити.

— Не.

— Тогава ела тук, във Вирджиния. Ще действаме заедно.

Ричър не каза нищо.

— Искаш ли да дойдеш във Вирджиния?

— Разбира се.

— Ами ела тогава — рече тя.

— Добре. Утре.

— Не, сега.

— Минава полунощ.

— Доскоро ми задаваше един въпрос.

— Така ли?

— Но вече не го задаваш.

— Какъв въпрос?

— Интересуваше се дали съм омъжена.

— Омъжена ли си?

— Не.

Ричър отново вдигна глава. И срещна безжизнения поглед на Джанет Солтър.

— Ще тръгна утре — каза той и затвори.

Два без пет след полунощ.

Оставаха два часа.

След три часа полет Платон започна да усеща напрежението. Това не го изненада. Животът му приличаше на видеоигра. Насреща му постоянно изскачаха разни неща. И той трябваше да се справя с тях по най-ефективния начин. От най-незначителните до най-важните. Не че незначителните бяха маловажни. Изразходваше по хиляда и петстотин долара на месец само за гумени ластици. С тях стягаше пачките, които носеше в банката. Нямаше маловажни проблеми. А за поведението му се съдеше не само по съдържанието, но и по стила. Драмата беше слабост. Особено за него.

По ирония на съдбата беше израснал като много едро дете. До седемгодишната си възраст беше по-едър от връстниците си. На осем все още можеше да се сравнява с тях. На девет беше в границите на нормалното. Но после изведнъж спря да расте. Никой не можеше да каже защо. Никой нямаше представа дали става въпрос за генетичен фактор, болест или нещо, свързано с екологията. Живак, олово или други тежки метали. Със сигурност не се дължеше на липсата на добра храна и грижи. Родителите му бяха грижовни и отговорни хора. Отначало не обръщаха внимание на проблема, надявайки се да отшуми с времето. Но той не отшумя. Баща му му обърна гръб пръв, по-късно това направи и майка му.

Днес вече никой не му обръщаше гръб.

Мобилният му телефон не беше изключен. Общите правила не се отнасяха за него. Телефонът иззвъня и той отвори капачето. Обаждаше се неговият човек. Някакво местно ченге беше проявило нездрав интерес и беше отстранено. Платон прие новината равнодушно. Беше нещо нормално за всяка голяма операция. Някакъв друг тип душел наоколо и също трябвало да бъде отстранен. Бивш военен полицай. Това също не развълнува Платон. Маловажен проблем, който не беше негов.

После дойде голямата новина. Най-сетне. Свидетелят бе мъртъв.

Платон се усмихна.

— Току-що спаси един човешки живот — каза той.

После прекъсна връзката и набра друг номер. В Бруклин, Ню Йорк. Съобщи новината. Последното препятствие бе отстранено. В момента Южна Дакота бе абсолютно сигурно място. Безпроблемна зона. Неуязвима за заплахи. Абсолютно сигурна. Руснакът се бе съгласил да преведе парите веднага. Платон напрегнато слушаше. Стори му се, че чува кликването на мишката.

На лицето му отново изплува усмивка.

Сделката беше сключена.

Затвори телефона и погледна през илюминатора. Място 1А, най-хубавото в целия самолет. Неговият самолет. Насочи поглед към Америка, която се простираше под краката му. Тъмна и внушителна. Прорязана от мигащи светлини. Погледна часовника си. Още петдесет и седем минути. После време за шоу, както винаги. Поредното предизвикателство. Поредният триумф.

Ричър се качи на втория етаж и се насочи към спалнята на Джанет Солтър. Тя се намираше в Задната част на къщата, точно над библиотеката. Светла и приятна стая, в която се носеше аромат на лавандулов талк. Банята беше разположена над част от кухнята. Над мивката имаше шкафче за лекарства. Сред тоалетните принадлежности той откри кутия с патрони 38-и калибър. Осемдесет и осем броя от оригиналните сто.