Лий Чайлд - 61 часа

На десет километра над Небраска, три реда зад креслото на Платон, започна да вибрира един джиесем. Мястото беше 4А, заето от петия от шестимата мексиканци, които придружаваха Платон. Той беше шофирал рейнджроувъра, който отведе господаря му до самолета. Сега измъкна телефона от джоба си и го показа на мъжа, който седеше до него. Последният от шестимата мексиканци, който беше пътувал заедно с него в джипа, а в момента заемаше място 4Б. Кимнаха си леко, без да се усмихват. Бяха твърде напрегнати за такива волности.

Текстът гласеше: Действайте.

Минута по-късно се появи колата на Холанд. Замръзналият сняг хрущеше под колелата й. Ричър долови тихото бръмчене на двигателя и мекото пропукване на леда под гумите. После двигателят утихна. Проскърца врата, която меко се захлопна. Снегът под ботушите на Холанд също скърцаше. Външната врата се отвори, лъхна студ. Стъпките на Холанд прозвучаха по коридора. Миг по-късно фигурата му изпълни рамката на вратата. Беше прегърбен, съкрушен. Сякаш беше стигнал до ръба.

— Сигурен ли си? — дрезгаво попита той.

— Няма никакво съмнение — кимна Ричър.

— Защото понякога все още са живи.

— Този път не е така.

— Не трябва ли да проверим все пак?

— Няма смисъл.

— Причината?

— Деветмилиметров, между очите.

— Някакви следи?

— Не.

— Значи нямаме напредък. Все още не знаем кой е извършителят.

Ричър кимна.

— Но аз знам как ще го открия.

— Скоро пак ще завали сняг — продължи Ричър. — Ще затрупа пистата, но рокерите вече ги няма, за да я почистят. Метеорологичната прогноза е непредсказуема, следователно не разполагаме с много време. Най-вероятно Платон вече пътува насам. Трябва да си прибере бижутата, преди да се финализира сделката. Почти сигурно ще прецака руснака, като вземе и част от метамфетамина. По-голямата част, защото разполага с голям самолет. От това следва, че ще заповяда на своя човек да се яви, за да помага. В даден момент той ще напусне блокадата и ще тръгне натам. Може би съвсем скоро. За нас е достатъчно да бъдем на мястото преди него. Ще се скрием и ще чакаме да се появи. Така ще ни падне право в ръцете.

— Мислиш ли? — подхвърли Холанд.

— Сигурен съм.

— Може би ще се наложи да чакаме с часове.

— Едва ли. Платон ще бърза да излети. Иначе ще се окаже в плен на бурята. Самолетът му е голям, а пистата не може да бъде почистена. Като нищо ще се окаже, че трябва да чака чак до пролетта.

— Какъв вид помощ ще му трябва?

— Не знам. Някаква помощ.

— С него ще има и други хора. Нещата се свеждат до слизането по стълбата и изкачването обратно.

— Човек не си взема куче, за да лае той самият.

— Сигурен ли си?

— Трябва да приземят голям самолет насред пустошта. Някой може да ги чуе. Всичко може да се случи. Едно местно ченге винаги е полезно.

— А къде ще се скрием? Навън е ужасен студ.

— Студът е нищо — поклати глава Ричър.

Холанд се замисли. Ричър внимателно го наблюдаваше. Устните на полицейския шеф беззвучно мърдаха, очите му шареха наоколо. Понечи да каже нещо, после се отказа. След което стигна до решението.

— Добре — рече той. — Да го направим.

Три без пет сутринта.

Оставаше още един час.

Холанд се настани зад волана. Вътрешността на колата без отличителни знаци все още беше топла. Пътищата бяха все така безлюдни и заледени. Посред нощ, в разгара на зимата, насред огромната бяла пустош. Нищо не се движеше, освен вятъра. Минаха покрай долния край на уличката, където живееше Джанет Солтър. Тя също беше безлюдна. Холанд се беше привел над волана със закопчан колан. Дебелата шуба му пречеше. Ричър беше изпънал крака на съседната седалка. Без колан и с разкопчана шуба. Беше свалил ръкавиците си и бе натикал ръце в джобовете. Коловозите бяха замръзнали и напукани от студа. Предните колела подскачаха наляво-надясно. Веригите на задните равномерно потракваха. Високо над главите им светеше почти пълната луна, бледа и тъжна зад тънък слой облаци.

— Колко време хората ти ще останат в периметъра? — попита Ричър.

— Няма определен срок. Директорът на затвора ще ги освободи по своя преценка.

— Кога горе-долу според теб?

— След един час.

— Значи, ако видим ченге преди това, той е нашият човек.

— Ако изобщо видим някого.

— Според мен ще видим — поклати глава Ричър.

Излязоха на стария двупосочен път, който вървеше успоредно с магистралата. Поеха на запад. Осем километра. Нито бавни, нито бързи. Вятър и късчета лед във въздуха. После направиха още един завой, този път на север. Предстояха им дванайсет километра по тясното, изпълнено със завои шосе. Изминаха ги безпрепятствено. Пред очите им се появи пистата. Внушителна, както винаги. Просторна, широка и равна, простираща се отвъд светлината на фаровете. Все още суха и почистена. Холанд изобщо не намали скоростта. Колата подскочи и стъпи на бетона. Фаровете осветиха безкрайната сивота отпред. Нищо, освен мрак. Никакви светлини, никакво движение. Дървените къщи в далечината изглеждаха черни. Зад тях се извисяваше каменната сграда, още по-черна.