Лий Чайлд - Време за умиране

Изискванията му бяха две: първо, колата да бъде престижна. Не много, но все пак престижна. Не можеше да се появи с някой очукан и ръждив пикап. Това би било под достойнството на един близък сътрудник на Махмейни, особено на такъв, който трябва да впечатли и респектира братята Дънкан. Имиджът далеч не означаваше всичко, но винаги помагаше. При половината от случаите се възприемаше като реалност.

Второ, колата не трябваше да бъде нова. Последните модели разполагаха с прекалено много средства за защита. Компютри, микрочипове в ключовете, системи за автоматично разпознаване в ключалките. Не непреодолими, разбира се, но бързата и мръсна работа на улицата си имаше своите ограничения. Новите коли се крадяха най-добре с помощта на влекачи или платформи, откарваха се на някое спокойно местенце, а после изискваха часове търпелива работа с лаптопи, вързани в интернет. Самотните мъже в мрака се нуждаеха от нещо по-просто.

Най-добре някой обикновен седан масово производство. Не нов, но не и много стар. Във Вегас бе пълно с такива. Работа за пет минути. Но не и в пущинаците на Небраска. Докато той обикаляше града да търси Асгар, успя да се увери, че деветдесет процента от местните автомобили са твърде обикновени — най-вече пикапи. А деветдесет и девет процента от тях бяха стари, очукани и корозирали. По всяка вероятност местните жители нямаха пари, а дори и да имаха, явно предпочитаха по-скромния начин на живот.

Навън на студа той направи кратък преглед на възможностите си. Представи си разположението на околните улици, които вече беше обиколил. Беше зърнал упътващата табела за някаква болница. По принцип болничните паркинги бяха добро място, защото лекарите си купуваха нови коли, а старите продаваха на медицинските сестри или на практикуващите студенти. Но табелата сочеше, че болницата се намира на разстояние от няколко километра — твърде голямо, за да бъде преодоляно пеша без гаранции за успех.

Реши да започне от паркинга на хотела.

И свърши там.

Заобиколи П-образната сграда и пред очите му се появиха три пикапа. Два от тях бяха преустроени на кемпери, с места за спане и всичко останало. Третият беше стар крайслер с номера от Аризона, нагънати брони и олющена от слънцето боя. Редом с тях бяха паркирани син шевролет импала, червен форд и черен кадилак. Пикапите и старият крайслер отпадаха по очевидни причини. Импалата и фордът бяха прекалено нови, явно взети под наем. Това личеше от баркода на задните странични стъкла. Почти сигурно бяха на хората на Сафир и Роси, а той не можеше да ги извика спешно на паркинга, настанил се в една от тях.

Оставаше кадилакът. Достатъчно стилен, на подходяща възраст. Чист, дискретен, добре поддържан, с местни номера и затъмнени стъкла. Почти перфектен за целта му. Лесен. Той пусна сака на земята, легна по гръб и пъхна глава под двигателя. Измъкна връзката ключове от джоба си, включи миниатюрното фенерче, закачено за нея и започна изследването. Под рамата на колите от това поколение имаше електронен модул за регистриране на челен удар. Той представляваше обикновен датчик за измерване на ускорението с две функции. В най-лошия случай задействаше въздушните възглавници и отключваше вратите, за да се извадят зашеметените водачи от купето. Истински подарък за автокрадците, които веднага бяха оценили предимствата му и това беше наложило бързата му подмяна с друга, по-добре защитена електроника.

Той напипа модула — проста и зацапана с кал ламаринена кутийка, от която стърчаха жички. Извади ножа си и й нанесе силен удар с дръжката. От кутийката се посипаха парченца засъхнала кал, но това беше всичко. Решил, че калта омекотява удара, той разтвори ножа си и започна да я стърже. След известно време щракна острието обратно и направи втори опит. Нищо. Събра сили и опита още веднъж, рискувайки някой да чуе звучният отговор на ламарината. Посланието беше прието. Замъгленият електронен мозък на кадилака реши, че току-що е получил челен удар — слаб за задействането на въздушните възглавници, но достатъчен за улесняване на евентуалните спасители, които се бяха появили на сцената. Чуха се четири глухи изщраквания и вратите се отключиха.

Чудесно нещо е техниката.

Наемникът на Махмейни изпълзя изпод колата и се изправи. Миг по-късно сакът му кацна на задната седалка, а той се настани зад волана. Шофьорската седалка беше изместена максимално назад, отваряйки достатъчно място дори за краката на гигант. Вече беше споменал на човека на Роси, че всички американски селяни са огромни. Напипа страничния бутон и го натисна. Седалката започна да се движи напред, изминавайки трийсетина сантиметра, преди да спре. После той нагласи облегалката и беше готов за работа.