Лий Чайлд - Време за умиране

Ричър тръгна след него. Шофьорската врата на малибуто зееше отворена. Беше я оставил така при изскачането си навън. Джон застана пред нея. Ричър го хвана на прицел над покрива на колата и отвори дясната врата. За миг останаха неподвижни. Отворените врати приличаха на крила.

— Влизай вътре — рече Ричър.

Джон се подчини, сгъна се и седна зад волана. Ричър отстъпи крачка назад и отново го хвана на мушка, този път под покрива. Ниска траектория, в посока на бедрата и гръдния кош.

— Не пипай волана, не докосвай педалите, не си слагай колана!

Джон остана неподвижен с ръце в скута.

— А сега затвори вратата.

Той се подчини.

— Още ли се чувстваш като герой, Джон?

— Не.

— Добър отговор, приятел. Може би ще стане работата. Искам да запомниш едно: от гледната точка на Детройт шевролет Малибу е един добър автомобил средна класа. Но няма никакво ускорение. Хич не прилича на куршум. А пистолетът, който държа в ръката си, е зареден догоре с деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Те излитат от цевта с хиляда и четиристотин километра в час. Мислиш ли, че един четирицилиндров двигател на „Дженерал Мотърс“ може да бъде по-бърз?

— Не.

— Много добре, Джон. Радвам се, че си понаучил нещичко в колежа.

После вдигна глава над покрива на колата и видя някакво сияние далеч на юг. Полусферично, леко потрепващо, пулсиращо. Бяло, дори синкаво.

От юг се приближаваше автомобил, който се движеше с висока скорост.

Ричър прецени, че колата е на около три километра и се движи с около сто в час. Горе-долу максималната скорост, която позволяваше това шосе. Разполагаше с две минути.

— Седиш, без да мърдаш, Джон — изръмжа той. — Преставаш да мислиш. Предстои ти най-опасният момент. Аз ще играя на сигурно. Първо стрелям, а после задавам въпроси. Изобщо не се надявай, че ще се поколебая.

Младежът остана неподвижен на шофьорската седалка. Ричър продължаваше наблюдението си над покрива на колата. Светлият балон продължаваше да се движи от юг и да подскача, на моменти по-ярък, на моменти по-блед. Но без допълнително сияние. Колата беше само една и в момента се намираше на около километър и половина. Една минута.

Ричър чакаше. Сиянието се превърна в ярка светлина ниско над асфалта. После ярката светлина се раздели на две ярки светлини, разположени на сантиметри една от друга. С овална форма, насочени надолу, синкавобели, почти ослепителни. Приближаваха се с леко подскачане поради твърдото окачване и волана без никакви луфтове, като на състезателен карт. Отначало малки поради разстоянието, а после пак малки, защото фабрично си бяха такива. Монтирани ниско в предницата на компактна и ниска кола. Най-вероятно мазда миата, червена на цвят, която бързо намали скоростта си, а после спря. Фаровете й осветиха жълтото Малибу.

После Елинор Дънкан изключи светлините и спря редом с багажника на малибуто. Наполовина на пътя, наполовина на банкета. Лакътят й почиваше на рамката на вратата, главата й беше извърната към Ричър.

— Справих ли се? — попита тя.

— Справи се страхотно — отвърна Ричър. — Това с шала беше отлично хрумване.

— Реших да се откажа от тъмните очила. Нощем са твърде рисковани.

— Това е вярно.

— Но ти със сигурност се изложи на риск. Като нищо можеше да бъдеш размазан.

— Той е спортист. Млад, с отлично зрение и бързи рефлекси. Изобилие от бързо реагиращи мускули. Прецених, че ще имам време да отскоча встрани.

— Въпреки това. Какво щеше да правиш, ако се беше блъснал в колата?

— Имах резервен план: да го застрелям и да се прибера с теб.

Тя замълча за момент, после вдигна глава:

— Нещо друго?

— Не, благодаря. Прибирай се у дома.

— Тоя тип ще каже на Сет какво съм направила.

— Няма — поклати глава Ричър. — Двамата с него ще се разберем.

Елинор Дънкан не каза нищо повече. Просто запали фаровете, включи на скорост и потегли. Бързо, но не рязко. Грохотът на ауспуха разкъса нощната тишина. Ричър два пъти погледна назад. Веднъж, когато маздата беше на километър от него, и още веднъж, когато вече беше изчезнала. После се плъзна на мястото до шофьора редом с младежа зад волана. Протегна ръка и затръшна вратата. Глокът остана в скута му, насочен към него.

— Сега ще паркираш колата отсреща, зад изоставената постройка — рече той. — Ако скоростта надвиши пет километра в час, ще те прострелям отстрани в тялото. Без незабавна медицинска помощ ще живееш двайсетина минути. А после ще умреш в страшни мъки. Виждал съм да се случва, повярвай ми. Дори съм го правил, няколко пъти. Разбрахме ли се, Джон?