Лий Чайлд - Време за умиране

— Търся един човек — рече наемникът на Махмейни.

— Всички тук сме хора, сър — отвърна барманът. — Такава е същността на човешката природа, не мислите ли? Винаги търсим някого.

— Не, не. Аз търся един познат. Всъщност приятел.

— Как изглежда?

— Прилича на мен.

— Съжалявам, но не съм го виждал.

— С жълта кола.

— Колите са навън, а аз съм вътре.

Новодошлият се обърна, огледа помещението и отново си помисли за червените стоп — светлини, които изчезнаха на север.

— Сигурен ли си? — извърна се към бармана той.

— Не искам да бъда груб, сър, но ако двама като вас се бяха появили в този бар, някой със сигурност щеше да позвъни на Вътрешна сигурност — отвърна младежът. — Не мислите ли?

Иранецът не каза нищо.

— Тук е Небраска — добави барманът. — Пълно е с военни съоръжения.

— Някой да си е тръгнал наскоро? — попита иранецът.

— Това е бар, приятелю. Хората непрекъснато идват и си отиват. Баровете са за това, нали?

След тези думи барманът се обърна към следващия си клиент. Край на приказките. Наемникът на Махмейни отново се обърна и огледа салона. После се отказа и тръгна към вратата. Излезе на паркинга и измъкна мобилния телефон от джоба си. Но сигнал нямаше. Остана за момент на място, извърнал поглед в посоката, в която бяха изчезнали червените светлини. После се качи в таксито, затръшна скърцащата врата и каза:

— Благодаря, че ме изчакахте.

— А сега накъде? — обърна се да го погледне шофьорът.

— Нека си помисля малко — отвърна иранецът.

Ричър поддържаше стабилна скорост от сто километра в час. Усещането беше хипнотично. Електрически стълбове се стрелкаха от двете страни на пътя. Моторът мъркаше, гумите пърпореха. Ричър извади бутилката вода от стойката, разпечата я с една ръка и отпи. После включи дългите светлини. Пътят напред беше абсолютно пуст. Прав като стрела. Мъгла в далечината, после мрак. Ричър погледна в огледалото. Отзад нямаше никой. Провери уредите на арматурното табло. Всичко беше наред.

Елинор Дънкан погледна часовника си. Малък ролекс, подарък от Сет. Може би истински. Беше засякла точно час и шест минути от момента, в който остави слушалката. Оставаха още четирийсет и пет минути. Излезе от стаята си и прекоси коридора към кабинета на мъжа си. Малка квадратна стаичка. Нямаше представа за какво е била използвана някога. Може би за съхранение на оръжие. Сега беше преустроена в домашен кабинет, подчертано мъжки. Голямо и удобно кожено кресло. Писалище от тис. Настолна лампа със зелен стъклен абажур. Лавици с книги, килим. Въздухът миришеше на Сет.

На писалището лежеше малка стъклена купа. Произведена в Мурано, Италия. Близо до Венеция. Зелена на цвят, пълна с кламери. Най-отгоре лежаха ключовете от колата й. Две назъбени парчета метал с големи черни глави. За нейната мазда миата — червено двуместно кабрио. Кола за удоволствие и развлечения. На външен вид приличаше на някогашните английски кабриолети „Ем Джи“ или „Лотус“ — малки, но здрави и надеждни.

Протегна ръка и взе единия ключ.

После се обърна и излезе в коридора. Шестнайсет километра и половина. Вече се досещаше какво бе намислил Ричър. Отвори гардероба и извади един копринен шал. Чисто бял. Сгъна го като триъгълник, върза го на главата си и се погледна в огледалото. Приличаше на кинозвезда от далечното минало. Или по-скоро на кинозвезда от далечното минало, нокаутирана от някогашен шампион по бокс тежка категория.

Излезе през задната врата и тръгна в студа към гаража. В дясната му част зееше празното място на колата на Сет. Нейната кола беше в съседство. Вратите бяха отворени. Седна зад волана, щракна скобите над предното стъкло и свали гюрука. Включи двигателя, изкара колата на заден и спря в началото на алеята. Отоплението беше включено на високи обороти, моторът мъркаше. Отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и девет минути.

Ричър продължаваше да се движи със сто километра в час. След три минути пусна педала на газта и отново включи дългите светлини. Огледа десния банкет. Изоставената крайпътна къща се появи точно когато очакваше. Ярко осветена от фаровете. Продъненият покрив, зацапаните реклами за бира по стените, набраздената от автомобилни гуми земя, която някога е била паркинг. Отби от пътя и навлезе в паркинга. По пода на колата забарабаниха ситни камъчета. Той описа пълен кръг.

Сградата беше дълга и ниска. Правоъгълна, с изключение на залепените отзад допълнителни квадратни постройки. Едната вероятно беше служила за тоалетна, а другата — за кухня. И двете ефикасни от гледна точка на нуждите на някогашния собственик. Пространството помежду им имаше П-образната форма на някогашна товарна рампа. Беше празно, затворено от три страни, с разпилени от вятъра боклуци. Отворената му част гледаше към пустото и равно поле на изток. Дължина десетина метра, дълбочина по-малко от четири.