Лий Чайлд - Време за умиране

Отлично място, което по-късно щеше да му свърши добра работа.

Той обърна край южната стена и спря на десет метра от нея. Пътят остана диагонално напред. Беше паркирал като ченге, което дебне нарушители с включен радар. Стената го скриваше от север. Изключи светлините, но остави двигателя да работи. Слезе от колата, мина пред нея и се насочи към ъгъла на сградата. Облегна се на дъските — тънки, напукани от студа на стотици зими, изпечени от слънцето на стотици лета. Миришеха на прах и старост. Обърна се на север, където трябваше да бъде пътят.

После зачака.

След двайсет дълги минути от север се появи светлината на фарове. Много бледа, на разстояние поне десетина километра. По-скоро някакво сияние във формата на полусфера, потрепващо във влажната мъгла, отслабващо и отново набиращо сила. Подвижен балон светлина. Бяла, почти синя. Колата се движеше на юг, и то доста бързо.

Вероятно беше Елинор Дънкан. Точно навреме.

Ричър чакаше.

След две минути тя се беше приближила с три километра. Светлата полусфера стана по-голяма и по-силна, все още потрепваща, но със странен асинхронен пулс. Подскачането стана двупосочно, с почти слят ритъм на усилването и отслабването.

По пътя се движеха две коли.

Ричър се усмихна. Футболистът, когото бяха поставили да наблюдава пътя на юг. Завършил колеж, а не някакъв тъпак. Убеден, че петте му приятелчета са били изпратени да си спят у дома, защото нищо не можеше да се случи. Още по-убеден, че са го изпратили на пост единствено като предпазна мярка, просто за всеки случай. Очакваше го дълга и скучна нощ, в която нищо нямаше да се случи. И изведнъж покрай него бе профучала Елинор Дънкан с малката си спортна кола. Какво да очаква човек в неговото положение? Точки, разбира се. Той забравя за часовете скука, които са пред него, и тръгва след нея. С надеждата да натрупа точки пред господарите си. В главата му започват да се въртят думите, които ще каже рано сутринта на Сет Дънкан, дърпайки го дискретно встрани. Като стар приятел и доверен съветник той ще прошепне: Да, сър. Проследих я и мога да ви покажа къде отиде. А после ще добави: Не, сър, не съм казал на никого. Но си помислих, че вие трябва да знаете. Скромно, предано. И накрая: Ами реших, че това е много по-важно и напуснах поста си. Радвам се, че и вие мислите като мен.

Ричър отново се усмихна.

Такава е човешката природа.

Той продължи да чака.

Изминаха още две минути. Балонът светлина се приближи с още три километра, вече по-плосък и значително по-дълъг. Две коли с малка дистанция помежду им. Хищник и плячка, разделени от няколкостотин метра. В балона липсваше червеният цвят. Фаровете на футболиста не стигаха до боята на маздата. Той караше на триста-четиристотин метра след червените й стоп — светлини, убеден, че върши страхотна работа и остава напълно незабелязан. Може би не бе чак толкова умен. Маздата разполагаше с огледало за обратно виждане, а светлината на халогенни фарове в зимната нощ на Небраска вероятно се виждаше и от Космоса.

Ричър се раздвижи.

Оттласна се от стената, заобиколи предницата и седна зад волана. Включи на скорост, натисна спирачката с левия си крак, а с десния стъпи на газта. Колата затрепери, готова да се изстреля на пътя. Едната му ръка стискаше волана, а другата лежеше върху ключа за светлините.

Чакането стана напрегнато.

Шейсет секунди.

Деветдесет секунди.

После маздата се стрелна покрай него. Тъмно и неясно петно, подгонило море от ярка светлина. Свален покрив, жена с бяла забрадка зад волана. Гумите свистяха, двигателят виеше на високи обороти. Миг по-късно се мерна червеното сияние на задните габарити, които бързо се стопиха в мрака. Сега , рече си Ричър и включи светлините. Левият му крак освободи спирачката, десният натисна газта до дъно. Жълтото Малибу се стрелна напред и се закова напряко на пътя. Той отвори вратата и се претърколи навън, после скочи на крака и се понесе към банкета — в посоката, от която беше дошъл. На двеста метра вдясно от него джипът вече предприемаше аварийно спиране. Фаровете му осветиха каросерията на малибуто, за миг се обагриха в жълто, а после изведнъж клюмнаха към асфалта. Предните амортисьори не издържаха на огромната спирачна сила и се огънаха. Тежките гуми нададоха пронизителен вой, каросерията започна да се плъзга странично по пътя. Колелата от близката страна започнаха да се подгъват навътре. Центърът на тежестта беше достатъчно високо, за да се случи непоправимото. Каросерията се наклони, колелата от другата страна за миг се мярнаха във въздуха, а после с трясък се върнаха на шосето. Задницата се завъртя на деветдесет градуса, каросерията се разтресе. В крайна сметка тежката машина спря на по-малко от три метра от малибуто, успоредно с него. Двигателят угасна, пронизителният писък бавно заглъхна в мрака. Замириса на изгоряла гума, тънки струйки дим се вдигнаха в светлината на фаровете и бавно се разтопиха в студения нощен въздух.