Лий Чайлд - Време за умиране

Ричър измъкна от джоба си глока на иранеца, втурна се към вратата откъм мястото на шофьора и рязко я отвори. По принцип не беше привърженик на драматичните арести, но от опит знаеше какво действа на изпадналите в шок хора.

— Излизай от колата, излизай от колата! — изкрещя Ричър колкото се може по-силно.

Човекът зад волана тромаво се подчини и Ричър скочи отгоре му. Сграбчи го за яката и го повали, притискайки лицето му в асфалта. Притисна с коляно долната част на гърба му и опря дулото на пистолета в тила му.

— Стой на място, стой на място! — крещеше той, а очите му оглеждаха небето за ново сияние.

Но други фарове нямаше. Никой не идваше. Никакви подкрепления. Тъпакът не беше повикал такива. Солова акция, за да запази овациите за себе си. Както беше очаквал.

Ричър се усмихна.

Такава е човешката природа.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от мъркането на двигателя на малибуто. Не се виждаше нищо, с изключение на четири снопа ярка светлина, забити в банкета. Въздухът беше наситен с миризмата на изгоряла гума и горещи накладки, на бензин и моторно масло. Футболистът лежеше неподвижно на асфалта. Нямаше как да бъде другояче с над сто килограма на гърба, пистолет в тила и телевизионни кадри от показните арести на специалните части в съзнанието. Момчетата от провинцията ги арестуваха понякога като всички други. А събитията се бяха развили светкавично, в пълен мрак, сред пронизително и всяващо паника стържене на метал и гуми. Може би младежът все още не беше видял лицето му или пък не го беше разпознал от описанията на мъжете от фамилията Дънкан. Може би все още не беше събрал две и две, може би се готвеше да се държи като нормален гражданин и да обясни на ченгето, че е невинен. Което създаваше малък проблем за Ричър. Всеки миг младокът щеше да разбере, че тук не става въпрос за законни полицейски действия, а за чиста проба отвличане. Което нямаше нищо общо със законността. На всичкото отгоре беше много як. Почти два метра, сто и трийсет килограма, а може би и повече. Беше облечен в червено спортно яке и торбести джинси.

— Кажи ми името си! — изсъска Ричър.

Брадичката, носът и устата на пленника бяха здраво притиснати в асфалта.

— Джон — измуча той. Тихо пъшкане, едва забележимо изпускане на въздуха от гърдите.

— Не си ли Брет? — попита Ричър.

— Не.

— Това е добре. — Ричър измести тежестта на тялото си, изви врата на жертвата си и заби глока в ухото му. За миг зърна бялото на очите му. — Знаеш ли кой съм?

— Вече да — отвърна онзи.

— А знаеш ли двете неща, които трябва да запомниш?

— Какви са те?

— За какъвто и да се мислиш, аз съм по-силен и по-жесток от теб. Нямаш представа колко много. По-лош съм от най-ужасния ти кошмар. Вярваш ли ми?

— Да.

— Наистина ли ми вярваш? Както вярваш на мама и ябълковия пай?

— Да.

— Знаеш ли какво направих с приятелите ти?

— Да.

— Какво?

— Размазал си ги.

— Правилно. Но с теб мисля да постъпя другояче, Джон. Да работя с теб, да спася живота ти. Мисля, че може да се получи, ако опитаме както трябва. Но престъпиш ли чертата дори с милиметър, ще те убия. А после ще си тръгна и ще те забравя. Дори за миг няма да си спомня за теб и ще спя като бебе до края на живота си. Разбрахме ли се?

— Да.

— Искаш ли да опитаме?

— Да.

— Да не би през главата ти да минават някакви глупости? Да не си решил да се правиш на куотърбек? Да ме чакаш да се разсея?

— Не.

— Добър отговор, Джон. Защото аз никога не се разсейвам. Виждал ли си как убиват човек?

— Не.

— Не е като на кино, Джон. Разхвърчават се разни гадни неща. Няма да се оправиш дори ако получиш рана на някое меко място. Или ще се оправиш, но не на сто процента. Ще получиш инфекция, ще те боли цял живот. Ще бъдеш слаб и немощен.

— Ясно.

— А сега стани.

Ричър се изправи и отстъпи крачка назад. Стискаше пистолета с две ръце заради театралния ефект. Дулото следваше движенията на главата. За миг младежът остана в ембрионалната си поза, а после се оттласна с две ръце и застана на колене.

— Иди при жълтата кола и спри пред шофьорската врата — заповяда Ричър.

— Добре — подчини се младежът и се изправи. Отначало малко нестабилно, после по-твърдо. Беше висок и здрав като канара.

— По-добре ли си, Джон? — попита Ричър. — Върна ли ти се куражът? Готов ли си да ми скочиш?

— Не — промърмори онзи.

— Добър отговор, Джон. Ще ти вкарам два куршума в мозъка още преди да си помръднал. Правил съм го и преди, повярвай ми. Плащаха ми да го правя и много ме бива. Хайде, отивай при колата и се изправи до вратата.