Лий Чайлд - Време за умиране

— Да.

— Кажи го, Джон. Кажи, че се разбрахме.

— Разбрахме се.

— До каква степен, Джон?

— Не знам какво искаш да ти отговоря.

— Искам да кажеш, че всичко ти е кристално ясно.

— Дадено. Всичко ми е кристално ясно.

— Добре. Тогава да го направим.

Младежът включи на скорост, хвана волана и описа широк кръг на пътя. Колата подскочи на отсрещния банкет, прекоси платното и се задруса по коловозите към някогашния паркинг. Като се движеше мъчително бавно, тя подмина южната стена и направи остър завой към задната част на сградата.

— Дръпни напред и паркирай на заден ход между двете допълнителни постройки — разпореди се Ричър. — Все едно, че правиш маневра за паркиране между две коли. Надявам се, че на изпита по кормуване в Небраска са ви учили на това.

— Аз изкарах книжка в Кентъки — каза младежът. — Още в гимназията.

— Това означава ли, че трябва да ти обяснявам?

— Не. Знам как се прави.

— Добре, покажи ми.

Младежът изравни колата с далечната пристройка и влезе на заден в П-образното пространство.

— Плътно — обади се Ричър. — Искам задната броня да опре в дъските, а твоята страна да се залепи за стената. Толкова плътно, че да счупиш страничното огледало. Ще го направиш ли, Джон?

Младежът спря на място и завъртя волана докрай. Направи го сравнително добре. Задната броня опря в пристройката, страничното огледало се счупи от съприкосновението със стената. Разстоянието между нея и вратата беше не повече от два сантиметра. Той погледна назад, погледна встрани, а после спря въпросителен поглед върху лицето на Ричър. Сякаш чакаше похвала.

— Добре стана — кимна Ричър. — Сега изключи двигателя.

Младежът завъртя стартерния ключ. Моторът утихна, светлините угаснаха.

— Остави ключа на мястото му — каза Ричър.

— Не мога да изляза — изтъкна младежът. — Вратата не се отваря.

— Ще минеш оттук — показа му Ричър, отвори вратата и се измъкна навън. Спря на две крачки от колата и вдигна пистолета, отново с две ръце. Младежът пропълзя след него на колене и лакти, огромен и тромав. С краката напред и смешно вирнат задник.

— Искаш ли да затворя вратата? — попита той, след като се изправи.

— Май пак започваш да мислиш, а? — подхвърли Ричър. — Тук е тъмно, защото фаровете са изключени. Може би не те виждам добре. Може би шансовете ти стават по-добри. Да, ама не е така. Аз те виждам отлично. На тъмно дори бухалите не могат да се сравняват с мен, Джон. Когато им окачиш прибор за нощно виждане, те не виждат добре. Повярвай ми. Затова кротувай. Няма как да се измъкнеш.

— Не мисля нищо такова — промърмори младежът.

— Затвори вратата.

Джон се подчини.

— А сега се отдалечи от колата.

Той го направи. Колата остана в тясното пространство зад къщата, заемайки почти половината от цялата му площ. Беше невидима от пътя, както от север, така и от юг. А в полето на изток едва ли щеше да се появи някой преди пролетната оран. Всичко беше наред.

— Сега тръгни надясно — заповяда Ричър.

— Къде?

— Там, накъдето сочи пистолетът. Успоредно на пътя.

Младежът направи две-три крачки, после спря и се обърна. Зад гърба му останаха шейсетте километра до „Килиите“.

— На какво разстояние се намира най-близката къща? — попито го Ричър.

— На много километри.

— Достатъчно близо ли е, за да се чуе изстрел?

— Може би.

— Как според теб ще реагират нейните обитатели?

— Ще решат, че стреля някой нещастник. Тук това се случва често.

— Аз ще бъда доволен, ако и ти чуеш изстрел, Джон — рече Ричър. — Поне веднъж да усетиш какво е, когато куршумът лети към теб. Това ще ти помогне да мислиш правилно. Да стигнеш до разумни заключения.

— Няма да предприема нищо.

— Имам ли думата ти?

— Абсолютно.

— Значи се разбрахме, Джон. Разумно ли постъпвам, като ти вярвам?

— Абсолютно.

— Добре. А сега се обръщай и тръгвай към колата си.

Ричър пое след него, поддържайки триметрова дистанция. Заобиколиха сградата, минаха покрай южната стена и излязоха на двупосочния път.

— Влез вътре — заповяда Ричър. — По същия начин, по който излезе току-що.

Младежът затвори вратата откъм шофьора, заобиколи отпред и отвори дясната. Ричър неотстъпно го следваше. Младежът се покатери на мястото до шофьора и вкара краката си един по един. После започна да се прехвърля на шофьорската седалка, като използваше ръцете и коленете си. Ричър го изчака да се настани, влезе след него и затръшна вратата. За миг прехвърли пистолета в лявата си ръка, за да закопчае колана. После отново го хвана с дясната.