Лий Чайлд - Време за умиране

Насили ключалката на кормилната колона, свали пластмасовия капак под нея, оголи нужните жици с острието на ножа и ги залепи една за друга. Двигателят запали. Напевен звън го предупреди, че не си е сложил колана. Той го закопча, изкара колата на заден ход и спря до стената на хотела. Двигателят работеше почти безшумно, а автоматичната климатична инсталация започна да затопля купето.

После той извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на хотела, като последователно се свърза с хората на Сафир и на Роси. Придържайки се стриктно към инструкциите на Махмейни, той им съобщи за промяната в плановете. Купонът започваше веднага, което означаваше, че той и Асгар незабавно потеглят на север, а те разполагат с пет минути да си съберат багажа и да се включат.

Джипът беше модел Джи Ем Си „Юкон“, златист металик, с много екстри и с бежова кожена тапицерия. Хубава кола. Младежът на име Джон положително се гордееше с нея. Ричър се надяваше да я задържи за следващите дванайсет часа или повече, докато си свърши работата в Небраска.

— Имаш ли мобилен телефон, Джон? — попита той.

Младежът се забави за част от секундата, което беше фатално.

— Не — обяви той.

— Дотук се справяше много добре, но току-що прецака нещата — поклати глава Ричър. — Разбира се, че имаш мобилен телефон. Ти си част от цяла организация. Изпратили са те на пост. Още нямаш трийсет, което означава, че и зачеването ти е било планирано.

— А ти ще ми направиш онова, което си причинил и на другите — рече Джон.

— Какво съм им направил?

— Осакатил си ги.

— А те какво щяха да направят с мен?

Младежът не отговори. Движеха се с умерена скорост по двупосочния път, на север от мотела, сред безкрайната равнина. В светлината на фаровете не се виждаше абсолютно нищо. Ричър седеше леко извит на мястото си. Лявата му ръка лежеше на коляното, а дясната с пистолета беше опряна на нея.

— Дай ми мобилния си телефон, Джон — подхвърли след кратка пауза Ричър, като внимателно наблюдаваше младежа. Той веднага забеляза лекото движение на очите, едва забележимия проблясък на зениците и присвиването на клепачите. Недвусмислено предупреждение. Джон отлепи задника си от седалката, свали ръката си от волана и я пъхна в джоба на панталоните си. Ръката се появи обратно с телефон. Тънък и черен, наподобяващ блокче шоколад. Понечи да му го подаде, но телефонът се изплъзна от пръстите му и падна в краката на Ричър.

— Мамка му. Извинявай.

— Добър опит, Джон — усмихна се Ричър. — Сега аз трябва да се наведа да го взема, нали? А ти ще смажеш тила ми с един як юмрук. Ама аз не съм вчерашен, да знаеш…

Младежът не каза нищо.

— Предлагам да го оставим там — добави Ричър. — Ако започне да звъни, ще го чакаме да се включи на гласова поща.

— Бях длъжен да опитам.

— Това извинение ли е? Ти ми обеща нещо друго.

— А ти ще ми счупиш краката и ще ме изхвърлиш в канавката.

— Звучи доста песимистично. Защо трябва да чупя и двата ти крака?

— Не е време за шеги. Онези четири момчета, които си пребил, никога вече няма да могат да работят.

— Няма да работят за фамилията Дънкан. Но в живота има още много неща, които могат да правят. По-добри неща.

— Например?

— Например да изриват тор в някоя ферма за бройлери. Или да си предлагат услугите в Тихуана на гърба на някое магаре. И в двата случая ще бъдат по-добре, отколкото да слугуват на братята Дънкан.

Младежът не отвърна нищо и продължи да шофира.

— Колко ти плащат онези типове? — подхвърли Ричър.

— Доста повече, отколкото мога да изкарам в Кентъки.

— Срещу какво по-точно?

— Просто да се навъртам наоколо.

— Кои са онези италианци с дебелите палта? — смени темата Ричър.

— Не знам.

— Какво искат?

— Не знам.

— Къде са в момента?

— Не знам.

Италианците бяха в синята импала, вече на петнайсетина километра северно от „Мариот“. Зад волана беше Роберто Касано, а Анджело Манчини седеше до него. Касано изпитваше трудности да се задържи зад червения форд на хората на Сафир, а двамата шофьори правеха съвместни усилия да не изгубят от поглед хората на Махмейни. Големият черен кадилак беше истинска фурия и без усилия летеше със сто и трийсет километра в час — далеч от комфортното пътуване, за което беше създаден. Тежката каросерия подскачаше и се люшкаше по неравностите на пътя и представляваше доста странна гледка.

— Това кола под наем ли е? — напрегнато подхвърли Анджело Манчини, без да отлепя поглед от кадилака.