Лий Чайлд - Време за умиране

— Ето това е — обади се младежът на име Джон. — Живеем в административната сграда.

Въпросната сграда имаше плосък покрив с тухлен парапет и дълга редица еднакви прозорци с боядисани в бяло черчевета. В средата й се виждаше съвсем обикновена двойна врата, от двете страни на която светеха две мъждиви крушки. До нея се стигаше по къса бетонна пътека, която започваше от павирана площадка с големината на два тенискорта. Някогашният паркинг на фабричната управа. В сградата не светеше. Изглеждаше самотна и изоставена.

— Къде са спалните? — попита Ричър.

— Вдясно — отвърна Джон.

— А твоите приятелчета са там, така ли?

— Да. Петима.

— С теб стават шест. Доста крака за чупене. Да вървим да го направим.

Ричър свали спътника си по същия начин, по който го беше качил — през дясната врата, със задника напред, лишавайки го от задължителното за евентуални изненади равновесие. Тръгна след него с пистолет в ръце, а очите му опипваха ограденото пространство.

— Къде са комбайните и другата техника? — попита той.

— В завода в Охайо, за ремонт. Това са специализирани машини, които изискват поддръжка. А някои от тях са на повече от трийсет години.

— А онези микробуси?

— Сервизни са, за всичко. Дребни поправки, смяна на гуми, такива неща…

— Не трябва ли да бъдат три?

— Единия го няма, вече няколко дни.

— Защо?

— Не знам.

— Кога ще се върнат комбайните и тежкотоварните камиони? — попита Ричър.

— Напролет.

— В началото на лятото тук е доста оживено, така ли?

— Да — кимна младежът. — Люцерната се прибира рано. Нужна е голяма подготовка преди кампанията и доста поддръжка след нея. Тук гъмжи от народ.

— Пет дни в седмицата?

— По-скоро седем. Говорим за около шестнайсет хиляди и двеста хектара обработваема земя, реколтата е голяма. — Младежът затвори вратата и направи крачка напред. После спря, защото и Ричър беше спрял, за да огледа павирания правоъгълник пред сградата. Някогашният административен паркинг в момента беше абсолютно празен.

— Къде паркираш, Джон? — попита той.

— Ей там, срещу вратата.

— А приятелчетата ти?

— Също там.

— Защо тогава не ги виждам?

Нощната тишина изведнъж натежа и младежът полуотвори уста и се завъртя, сякаш очакваше приятелите му да се крият някъде наоколо, за да го стреснат. Като лоша шега. Но приятелите му ги нямаше и той бавно се извърна към Ричър.

— Предполагам, че някой ги е повикал.

— Ти ли? — присви очи Ричър. — Когато тръгна след мисис Дънкан?

— Не, кълна се! Не съм се обаждал. Можеш да провериш телефона ми.

— Кой тогава ги е повикал?

— Вероятно мистър Дънкан. Имам предвид мистър Джейкъб…

— Защо да го прави?

— Не знам. Тази нощ не би трябвало да се случи нищо.

— Обадил се е на тях, но не и на теб?

— Не се е обаждал на мен, заклевам се! Провери телефона ми! И не би трябвало да ми се обажда, защото съм на пост.

— Тогава какво става, Джон?

— Не знам.

— Имаш ли някакви предположения?

— Докторът. Или съпругата му. А може би и двамата заедно. Винаги са били най-слабата брънка във веригата. Заради пиенето. Може би братята Дънкан са стигнали до заключението, че те разполагат с някаква информация.

— За какво?

— За теб, естествено. Къде си в момента, какво си намислил, ще се върнеш ли… Това им е в главата.

— И им трябват пет човека, за да получат отговор?

— Демонстрация на сила — отвърна младежът. — Затова сме тук. Всеки би се разтърсил здравата от един внезапен нощен рейд.

— Добре, Джон — рече Ричър. — Ти оставаш тук.

— Тук?

— Да, отиваш да си легнеш.

— Няма ли да ми причиниш зло?

— Ти вече си го причини. Не оказа никаква съпротива на по-дребен и по-възрастен мъж от теб. Ти си страхливец, Джон. Би трябвало вече да си го осъзнал. А за мен това е равносилно на извадена лакътна става.

— Лесно ти е да го кажеш с тоя пищов в ръка.

Ричър прибра глока в джоба си и протегна ръце. Абсолютно празни, с дланите нагоре и разперени пръсти.

— Сега вече нямам пищов. Хайде да те видя, дебелако.

Младежът не помръдна.

— Хайде, скачай — подкани го Ричър. — Покажи на какво си способен.

Младежът не помръдна.

— Ти си страхливец — повтори Ричър. — Не заслужаваш храната, с която се тъпчеш. Ти си сто и петдесет килограмова торба с лайна. А на всичкото отгоре си и грозен.

Младежът не каза нищо.

— Давам ти последен шанс — рече Ричър. — Ела и опитай да бъдеш герой.

Младежът се обърна и тръгна към тъмната сграда. С отпуснати рамене и наведена глава. След десетина крачки спря и се обърна. Ричър заобиколи джипа отзад и седна зад волана. Седалката беше прекалено изтеглена назад. Младежът наистина беше огромен. Не пожела да я регулира пред очите му, спрян от някакво глупаво чувство за мъжко достойнство. Запали мотора и потегли, а седалката нагласи в движение.