Лий Чайлд - Време за умиране

— Кой председателстваше местната наборна комисия?

— Баща им. Старият Дънкан.

— Значи синовете не са продължили с фермерството, за да му доставят удоволствие. Правили са го, за да се спасят от мобилизация.

— Предполагам.

— Добре е да се знае, че освен всичко друго са били и страхливци.

— Кажи нещо за следствието — настоя докторът.

— Дълга история — въздъхна Ричър. — Материалите по делото запълват единайсет кашона.

— И?

— Следствието е имало проблеми.

— Какви?

— На първо място с концепцията. Останалото не е важно. Следствието е водил детектив на име Карсън. В рамките на дванайсет часа изгубил твърдата почва под краката си. Започнало е като издирване на безследно изчезнало дете, но постепенно се превърнало в разследване на убийство. Но Карсън не се върнал на местопрестъплението в светлината на новите подозрения. През първата нощ накарал хората да проверяват собствените си допълнителни постройки — нещо съвсем нормално, когато става въпрос за изчезнало дете. Но после изобщо не си направил труда да се върне там и да ги провери лично. С изключение на дома на някаква възрастна двойка, която дори не излязла от къщата си. Всички останали вече били обявили, че не са открили нищо. Нещо като: „Не, сър, детето не е при нас и никога не е било.“ На този етап Карсън би трябвало да започне отново, третирайки всеки един фермер като потенциален заподозрян. Но той не го направил. Базирайки се на събраната информация, той се концентрирал единствено върху фамилията Дънкан. Но тя се оказала чиста като сълза.

— Мислиш, че някой друг го е извършил, така ли?

— Би могъл да бъде всеки, който е минавал случайно оттук. Или всеки от местните жители. Без Дороти и Артър Коу, разбира се, но и без тях възможностите са трийсет и девет.

— Според мен това беше дело на братята Дънкан — тръсна глава съпругата на доктора.

— Три държавни институции не мислят като теб.

— Може би са сгрешили.

Ричър кимна, но това остана незабелязано в тъмното.

— Може би — каза той. — Не е изключено да са допуснали и друга концептуална грешка. Поради липса на въображение. Установено е, че никой от фамилията Дънкан не е напускал фермата, а детето не се е появявало там. Два факта, потвърдени от достоверни свидетелски показания. Четирима младежи са работили по оградата. Криминологичните изследвания също не дали резултат. Но братята Дънкан биха могли да имат съучастник. Пети човек, който би могъл да отвлече детето и да го скрие някъде другаде. Карсън изобщо не стигнал до подобна мисъл и не проверил познатите на семейството. А би трябвало. Пет години стоиш без ограда, а после изведнъж решаваш да я строиш точно в деня, в който изчезва едно дете? Това би могло да се окаже предварително подготвено алиби. Карсън поне би трябвало да си зададе такъв въпрос. На негово място аз със сигурност щях да го направя.

— Кой би могъл да бъде петият човек?

— Всеки — отвърна Ричър. — Приятел, някой от шофьорите. Ясно е, че детето е отвлечено с автомобил, защото велосипедът му така и не е бил открит.

— Винаги съм се питала за този велосипед.

— Имали ли са някой близък приятел? Виждала ли си такъв, докато си гледала Сет?

— Е, виждала съм. Поне няколко души.

— Става въпрос за близък човек, с когото са споделяли и на когото са имали пълно доверие. От тяхната черга.

— Мъж?

— Почти сигурно мъж. Мръсник като тях.

— Не съм сигурна. Не си спомням. Къде би могъл да я отведе такъв мъж?

— Теоретично навсякъде. Което е още една сериозна грешка. Карсън проверил единствено фермата на Дънкан. Абсурдно е да не претърси депото на транспортните автомобили. Според мен това едва ли би дало резултат, защото в началото на лятото там е било много оживено седем дни в седмицата. Заради люцерната или бог знае какво. Едва ли някой е щял да скрие отвлечено дете на място, което гъмжи от очевидци. Но едно друго място Карсън е бил длъжен да претърси, но не го е направил. Просто го е пренебрегнал. Може би от невежество, може би защото е бил объркан.

— Кое място?

Ричър не успя да отговори, защото стаята изведнъж се изпълни с ярка светлина, която прогони сенките, заливайки стените, тавана, лицата им. Ослепително бяла, подвижна.

Светлината на фарове, нарязана на безброй квадратчета от мрежата на оградата.

Кола, която бързо се приближаваше от изток.

Беше раздрънканият пикап на Дороти Коу. Ричър го разбра в мига, в който видя светлината на фаровете, а до слуха му достигна боботенето на пробития ауспух, наподобяващо рева на мотоциклет. Голям мотоциклет, като „Харли Дейвидсън“, спрял на червено. Пикапът бързо стигна до оградата и закова пред нея. Дороти остана в кабината, очевидно озадачена от присъствието на златистия джип в алеята. Може би го беше разпознала. Джипът на един от футболистите. Може би го познаваше много добре. Съпругата на доктора излезе в коридора, отключи входната врата и й махна да се приближи. Но Дороти Коу не помръдна. За двайсет и пет години се беше научила да бъде предпазлива. Очевидно подозираше някакъв номер. Ричър стана и се присъедини към съпругата на прага. Посочи джипа, после заби пръст в гърдите си. Ясно и недвусмислено като стрелките на семафор.