Лий Чайлд - Време за умиране

Това е моята кола. Дороти Коу вкара пикапа в алеята, изключи мотора и тръгна към вратата. На главата си имаше вълнена шапка, а надолу беше облечена с ватирано палто, разкопчано над сива рокля.

— Идваха ли футболистите? — попита тя.

— Още не — отвърна съпругата на доктора.

— Какво искат според вас?

— Не знаем.

Влязоха вътре и докторът залости вратата. Върнаха се в гостната, вече четирима. Дороти Коу съблече палтото си, защото беше топло. После се наредиха на столовете, с лица към прозореца. Като на кино. Дороти се оказа редом с Ричър.

— Не идваха ли при теб? — попита я той.

— Не — поклати глава тя. — Но мистър Винсънт видял един от тях да минава покрай мотела. Преди двайсетина минути.

— Това бях аз — рече Ричър. — На път за насам, с колата на един от тях. Вече останаха само петима.

— Ясно. Разбирам. Но все още съм разтревожена.

— Защо?

— Защото досега би трябвало някой от нас да зърне поне един от тях, който да обикаля наоколо. Но това не се случи. Значи не са се разпръснали, а се движат в пакет.

— Мен ли търсят?

— Възможно е.

— В такъв случай не бих искал да ги привличам насам. Искате ли да си тръгна?

— Може би — отвърна Дороти.

— Да — рече докторът.

— Не — отсече съпругата му.

Безизходно положение. Не можеха да вземат решение. Отново се извърнаха към прозореца и продължиха да наблюдават пътя. Той беше все така тъмен. Облаците се разкъсаха, небето просветля. Наближаваше един след полунощ.

Мотелът беше затворен за през нощта, но Винсънт продължаваше да стои пред един от прозорците на фоайето и да гледа навън. Преди минути по пътя мина златистият джип, който беше виждал много пъти. Той беше собственост на един изключително неприятен тип на име Джон. Истинско говедо, дори по стандартите на фамилията Дънкан. Веднъж го беше накарал да падне на колене и да моли за пощада. Цели пет минути беше скимтял като куче с вдигнати ръце, за да не бъде пребит.

Зърнал джипа, Винсънт грабна телефона да съобщи новината, след което отново застана на пост до прозореца. Изтекоха двайсет минути, след което зърна петимата мъже, за които говореха всички. Странният конвой отби и спря на паркинга. Синият шевролет, червеният форд и черният кадилак на Сет Дънкан. По телефона вече му бяха съобщили, че някой друг използва кадилака на Сет. Никой не знаеше как и защо, но той получи възможност да разгледа човека. От шофьорското място слезе дребен и небръснат мъж с измачкани дрехи, мургав чужденец като онези, които беше виждал по телевизията с новини от Близкия изток. После от шевролета слязоха двамата, от които вече имаше неприятен спомен, а накрая от червения форд се измъкнаха още двама — високи мургави здравеняци, също чужденци. Събраха се на плътна групичка в мрака.

Винсънт не допускаше, че са дошли специално заради него. Имаше много други причини да спрат тук. Неговият паркинг беше единственото място за почивка в продължение на километри. Много шофьори го използваха по всевъзможни причини. Да хвърлят едно око на пътните си карти, да съблекат връхните си дрехи, да извадят нещо от багажника или просто да се разтъпчат. Паркингът беше частна собственост със съответните обозначения, но от години се използваше като обикновена, достъпна за всички отбивка от пътя.

Винсънт стоеше до прозореца и наблюдаваше. Петимата мъже разговаряха помежду си. Прозорците на мотела бяха стандартни, закупени от родителите му още през 1969 година. С вътрешни щори. Отваряха се навън с помощта на обикновени дръжки. Винсънт реши да отвори онзи, зад който стоеше. Съвсем малко, само сантиметър-два. Това беше почти задължително. Може би щеше да долови част от разговора на непознатите. Може би щеше да получи ценна информация, която по-късно да разпространи по телефона. Всеки от местните се чувстваше длъжен да даде своя принос. Системата работеше така. Хвана дръжката и внимателно започна да я натиска. Отначало тя тръгна леко, но после изведнъж зацикли. Крилото беше залепнало за уплътнителната лента. От боята, мръсотията и рядката употреба. Опита се да го отлепи, използвайки палеца и показалеца си. Съвсем лекичко, за да не вдига шум. Петимата продължаваха да разговарят. Всъщност говореше мъжът от кадилака, а другите го слушаха.

— Свалих партньора си на около километър и половина от тук — обясни иранецът. — Ще действа в тил, защото така ще бъде най-полезен. Обходните действия винаги дават резултат.

— А ще под държа ли връзка с нас? — попита Роберто Касано.