Лий Чайлд - Време за умиране

Съпругата на доктора се върна в хола. Беше по-скоро учудена, отколкото обезпокоена, повече смаяна, отколкото уплашена.

— Мистър Винсънт току-що ми съобщи, че италианците са застреляли мъжете от червената кола. С пистолет. Убили ги на място, а после запалили колата им. Това се случило на паркинга, на метри от прозорците му.

Настъпи мълчание, нарушено от Ричър.

— Е, това малко променя нещата — рече той.

— Как?

— Досега си мислех, че са изпратили шестима от една и съща организация, която поддържа някакви връзки с братя Дънкан. Но по всичко личи, че не е така. По-скоро си имаме работа с три двойки, представители на три различни организации. С Дънкан стават четири, а това означава наличието на хранителна верига. Братята Дънкан дължат нещо на някого, а той дължи нещо на някой друг. И така нататък, нагоре по веригата. Всички са инвестирали в сделката и са тук, за да запазят инвестицията си. А докато са тук, ще направят опит да се избият помежду си. За да скъсят веригата.

— Значи сме попаднали в центъра на някаква гангстерска война?

— Нека разглеждаме ситуацията от добрата й страна. Днес следобед тук пристигнаха шест човека, но сега останаха само трима. Петдесет процента намаление на състава, което ме устройва.

— Трябва да се обадим в полицията — обади се докторът.

— Ами — поклати глава съпругата му. — Полицията е на сто километра от тук, докато футболистите върлуват наоколо. Тази вечер трябва да мислим за тях. Трябва да разберем какви са плановете им.

— Как поддържат връзка помежду си? — попита Ричър.

— С мобилни телефони.

— Аз разполагам с един от тях. Остана в колата, с която се сдобих. Може би трябва да ги подслушаме, за да разберем какво са намислили.

Докторът дръпна резетата и отключи входната врата. Излязоха всички вкупом. Ричър отвори дясната врата на джипа, наведе се пред седалката и се изправи с телефон в ръка. Тънък и черен като блокче шоколад. Извърна се под ъгъл на отворената врата и вдигна капачето.

— Вероятно ще използват конферентна връзка, нали? — подхвърли той. — И това нещо ще звънне, когато останалите пет са се включили?

— По-вероятно ще вибрира — поклати глава докторът. — Трябва да провериш настройките, регистрацията на обажданията и адресния списък. Там някъде ще откриеш и номера за достъп.

— Ти ги провери — отвърна Ричър. — Не разбирам от мобилни телефони.

Той заобиколи джипа и подаде телефона на доктора. После извърна глава наляво и веднага забеляза сиянието на изток. Висока потрепваща полусфера, която ритмично пулсираше. Бяла, почти синкава светлина.

Към тях се приближаваше кола, която се движеше доста бързо.

Беше на по-малко от километър. Разсеяната светлина се превърна в ярки, ниско монтирани фарове, кръгли, разположени близо един до друг, излъчващи ослепителни синкавобели снопове. Точно както преди. Фаровете бързо се приближаваха, леко подскачащи от твърдото окачване и спортния волан. Точно както преди. Отначало изглеждаха малки, защото бяха далеч. Но когато се приближиха, пак останаха малки. Защото си бяха такива. Фарове на мазда миата — малка, ниска и червена. Ричър я разпозна от около шейсетина метра.

Елинор Дънкан.

Женското братство се увеличаваше.

На трийсетина метра от тях маздата намали скоростта си. Този път гюрукът беше вдигнат и приличаше на малка, здраво нахлупена шапка. Времето беше студено, а бързата идентификация вече не беше на дневен ред. Липсваше и пост, на когото да отвлича вниманието.

Спирачките се включиха на петнайсетина метра от тях. Мъглата зад купето се обагри в червено.

На седем-осем метра маздата навлезе в широк завой.

На три метра Ричър си припомни три неща.

Първо, Елинор Дънкан не участваше в клюкарската мрежа.

Второ, пистолетът му беше останал в джоба на шубата.

Трето, шубата беше на стола в кухнята.

Маздата описа пълен кръг по хрущящия чакъл и закова зад пикапа на Дороти Коу. През широко отворената врата се измъкна дългата и кльощава фигура на Сет Дънкан.

В ръцете си държеше пушка.

Шината върху лицето на Сет Дънкан приличаше на алуминиева лепенка върху огромен изгнил плод. Под лунната светлина личеше палитра от болнави цветове — жълто, кафяво, пурпурночервено. Носеше тъмни панталони и тъмен пуловер, върху които беше облякъл новичка шуба. Пушката в ръцете му беше стара помпа „Ремингтън“, модел 870. Може би 12-и калибър, с 50-сантиметрова цев. Приклад от орехово дърво, заоблен магазин за седем патрона. Едно добро и изпитано оръжие, произведено и продадено в над четири милиона екземпляра, на въоръжение във флота за охрана на корабите, на въоръжение в морската пехота за бой от близко разстояние, използвано от армията за стрелба от близко разстояние, от цивилните граждани за лов, от полицията за борба с безредиците, от сприхави собственици за най-често срещаното предупреждение по тези земи: „Изчезвай от моравата ми, да те вземат мътните!“