— Вкарайте онези тримата в къщата и ги дръжте там! — заповяда с дрезгав глас Дънкан.
Яки ръце сграбчиха грубо доктора, съпругата му и Дороти Коу, изправиха ги на крака и ги повлякоха към входната врата. В къщата влязоха осем души. Четирима излязоха обратно след броени секунди. Всичките бяха футболисти. Насочиха се към Ричър, чакълът под краката им заскърца.
— Хванете го! — заповяда Дънкан.
Нямаше време за съжаления и самообвинения. Времето за анализ на грешките и извличането на поука от тях щеше да дойде по-късно, както обикновено. Сега беше концентриран единствено върху настоящето и близкото бъдеще. Обречен е всеки, който губи време и енергия да проклина грешките си. Но положението беше такова, че Ричър не виждаше лесен път към победата. Не в момента, не и в краткосрочна перспектива. В момента не виждаше нищо друго освен болка.
Четиримата се приближиха, без да му оставят никакъв шанс. Дулото на ремингтъна остана заковано в гърдите му. Двама от футболистите описаха широк кръг, придържайки се далеч от линията на прицела. Изправиха се от двете му страни и го сграбчиха. Големи и силни ръце върху лактите му отзад, големи и силни ръце върху китките му отпред. С резки движения ги разделиха и извиха ръцете му зад гърба. Силни ритници в глезените разтвориха краката му и го лишиха от възможността да се движи. Третият здравеняк застана зад него и уви ръце около гърдите му. Четвъртият се отдръпна и застана на три метра от Дънкан.
Ричър не оказа съпротива. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Всеки от тримата, които го държаха, стърчеше със сантиметри над главата му и тежеше поне с двайсет килограма повече. Без съмнение бяха бавни, тъпи и недостатъчно обучени, но в момента огромните им габарити бяха напълно достатъчни. Той беше в състояние да помръдне краката си, но съвсем леко. Беше в състояние и да извие глава. Но това беше всичко. Краката му можеха да се отместят само назад, което означаваше да падне по очи, ако онзи зад него разхлаби хватката си. Положението с главата му беше горе-долу същото — можеше да притисне брадичка в гърдите си или да я отметне сантиметър-два назад. Недостатъчно, за да нанесе някакви поражения на мъжа зад гърба си.
Беше в безизходица и го знаеше.
Сет Дънкан свали пушката до бедрото си, тръгна към четвъртия здравеняк и му я подаде. После, без да намалява ход, продължи към Ричър. Спря на метър от него и го по-гледна. Дишаше на пресекулки, очите му бяха кървясали. Тялото му трепереше. От ярост или вълнение.
— Нося ти едно послание, приятел — изсъска той.
— От кого? — вдигна вежди Ричър. — Може би от Националната асоциация на тъпаците?
— Не, лично от мен.
— Защо, нима пропусна да си платиш членския внос?
— След десет секунди ще стане ясно кой членува в този клуб и кой не.
— А какво е посланието?
— То е по-скоро въпрос.
— Добре де, какъв е въпросът?
— Въпросът е как ти харесва това?
Ричър се биеше от петгодишен, но никога не му бяха чупили носа. Нито веднъж. Това се дължеше отчасти на късмета и отчасти на добрия мениджмънт. Много хора се бяха опитвали през годините — умишлено или чрез стихийна канонада от удари, но никой не беше успял. Това беше факт, с който Ричър вътрешно се гордееше. По особен начин. Като символ. Като талисман. Като медал на честта. Имаше какви ли не белези по тялото си. Порезни рани по лицето и ръцете, счупени и зараснали кости. Тотално компенсирани от целостта на един малък и уязвим хрущял, който го караше да се чувства горд.
Сякаш казваше: още съм тук, цял и непокътнат .
Ударът беше точно такъв, какъвто очакваше. Нанесен с всичка сила. С права ръка и свит юмрук, насочен малко по-високо от необходимото. Вероятно защото Дънкан очакваше някаква реакция, подобна на реакцията на Елинор. Леко повдигане на главата и инстинктивно сбърчване на носа. Но Ричър нито вдигна глава, нито сбърчи носа си. Направи точното обратното — главата му се наведе напред и надолу, немигащите му очи светкавично изчислиха разстоянието. Последва рязко движение на шията и челото му се сблъска с кокалчетата на Дънкан. Твърдата като гранит кост над веждата срещу деликатните костици в юмрука на противника. Тук нямаше място за сравнение. Никакво. По принцип черепът е една от най-здравите части от човешкото тяло, а черепът на Ричър беше невероятно твърд. Докато ръцете и китките съдържат най-крехките кости. Дънкан изпищя, притисна ръката си към гърдите и заподскача в кръг. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, от устата му излиташе жалостиво скимтене. Три до четири счупени кокалчета, прецени Ричър. Със съответните поражения върху близките и по-отдалечените хрущяли. Така става, когато пръстите са свити прекалено силно, най-често в резултат на внезапна и масивна компресия.
Читать дальше