Лий Чайлд - Време за умиране

Навлязоха в онова, което минаваше за център на града. Покрай билборда на Търговската камара, покрай закусвалнята с алуминиева конструкция, покрай бензиностанцията на „Тексако“ с трите сервизни клетки, покрай магазина за железария и другия за алкохол, покрай сервиза за гуми и магазина на „Джон Диър“, покрай бакалницата и аптеката, покрай водонапорната кула. По Макнали Стрийт, която свършваше пред болницата. И след нея, в непозната за Ричър територия. Двигателят на микробуса мъркаше, гумите тихо проскърцваха. От време на време Ричър имаше чувството, че чува някакви звуци от товарния отсек. Раздвижване, говор, дори смях. Елинор Дънкан беше насочила цялото си внимание върху пътя, а това му даваше възможност да я наблюдава с крайчеца на окото си.

Час по-късно пред очите им изплува ярко осветената естакада, през която се излизаше на магистралата. Бяха изминали около сто километра. Големи осветени зелени табели маркираха дестинациите на запад и на изток. Елинор намали скоростта и спря на банкета. Ричър слезе и й направи знак да продължи. Тя се включи в първата естакада под табелата с надписи „Денвър“ и „Солт Лейк Сити“. Той мина под моста и пое нагоре по рампата, която водеше на изток. Единият му крак стъпваше на ограничителната лента, а другият — на земята встрани от настилката. Ричър излезе на магистралата, вдигна палец и се усмихна. Като всеки нормален стопаджия, който се опитва да изглежда приятен и дружелюбен спътник.