Лий Чайлд - Време за умиране

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Онова, което чувах. Откъслечни неща. Постепенно ми стана ясно, че превеждат хора. Но дори след като го разбрах, продължавах да си мисля, че става въпрос за обикновени нелегални имигранти. Като онези, които работят по ресторантите.

— Докато?

— Няма докато. Едва днес научих цялата истина. Можеш да ми вярваш. Но ставах все по-подозрителна. Парите бяха прекалено много. Възбудата — също. Лигите им течаха в буквалния смисъл на думата. Но дори и тогава не повярвах. Особено по отношение на Сет. Бях убедена, че ще се чувства отвратително, защото лично го е преживял. Не исках да допусна, че може да е точно обратното. Но се е случило. Предполагам, че само това е знаел. Само то му е доставяло наслада.

— Не съм психолог — обади се Ричър.

— Изпитвам ужасен срам — продължи Елинор. — Няма да се върна там. Те си мислят, че ще го направя, но аз просто не мога да ги гледам в очите.

— А какво ще правиш?

— Ще дам микробуса на онзи, който се съгласи да помогне на жените отзад. Като дарение. Или като подкуп. После ще замина някъде. Може би в Калифорния.

— Как?

— На стоп, като теб. А после ще започна на чисто.

— Трябва много да внимаваш. Пътищата са опасни.

— Знам. Но не ми пука. Имам чувството, че заслужавам всичко, което може да ми се случи.

— Не бъди чак толкова жестока към себе си. Все пак именно ти си извикала ченгетата.

— Но те така и не дойдоха — поклати глава тя.

Ричър замълча.

— Откъде знаеш, че съм ги повикала? — обърна се да го погледне тя.

— Все пак са дошли, образно казано — отвърна с въздишка той. — Но това е нещо, за което никой не се сети да ме попита. Никой не си направи труда да събере две и две. Всички знаеха, че пътувам на стоп, но никой не си зададе въпроса защо са ме свалили на кръстопът, който не води за никъде. Защо някой изобщо би спрял там? Нормалният човек не би тръгнал в тази посока или пък би продължил още сто километра на юг.

— Кой беше той?

— Ченге. От щатската полиция, в кола без обозначителни знаци. Не го сподели с мен, но то беше ясно. Не беше лош човек. Качи ме далеч на север, почти в Южна Дакота. Предупреди ме, че ще се наложи да ме свали на някое пусто място, защото просто пътувал напред-назад. Не стигнахме до подробности. Не разбрах защо го прави, нито пък дали възнамерява веднага да се връща обратно. Но той точно така постъпи. Отби на банкета, изчака ме да сляза и две секунди по-късно вече пътуваше обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Но защо?

— Джипиес и политика — отвърна Ричър. — Това беше първото ми предположение. Огромен щат като Небраска няма как да мине без вътрешни противоречия. Коя област се радва на внимание, коя е пренебрегната — ей такива неща. Затова си помислих, че те вземат предварителни защитни мерки. Снимки от джипиес системи като доказателство, че ходят навсякъде. Днес всички полицейски автомобили са оборудвани с уреди за проследяване, а хората в тях могат да бъдат призовани по всяко време пред съответната разследваща комисия. Но малко по-късно промених мнението си. Запитах се дали не става въпрос за някое фалшиво повикване, на което не са имали никакво намерение да се отзовават, но все пак е трябвало да прикрият задниците си по някакъв начин. Тоест да могат да докажат, че са се отзовали. По-късно пък си зададох друг въпрос — дали повикването в крайна сметка не е било фалшиво и дали не си се обадила ти.

— Аз бях. Преди четири дни. И не беше фалшиво. Споделих с тях абсолютно всичко. Но защо твоят човек дори не е слязъл от колата?

— Поради предразсъдъци. Поради познаване на местните нрави. Бас държа, че си се оплакала от домашно насилие.

— Оплаках се. Но Сет наистина ме биеше.

— Това означава, че са пренебрегнали всичко останало, което си споделила с тях — въздъхна Ричър. — Решили са, че просто си поредната съпруга, решила да натопи мъжа си. Понякога ченгетата мислят именно по този начин. Не е правилно, но го правят. Не са имали никакво намерение да се бъркат в семейните ви отношения. Особено когато става въпрос за фамилията Дънкан. Защото познават местните нрави. Дороти Коу ми каза, че доста от тукашните младежи са постъпили на работа в щатската полиция. Което означава, че или са ги разпитали, или са научили по друг начин. Но и в двата случая посланието е едно и също: затънтен край със собствени порядки. Няма смисъл да се ровят в семейните отношения на Дънкан.

— Не мога да повярвам! — промълви Елинор.

— Но си се опитала. Никога не го забравяй. Постъпила си правилно.