Лий Чайлд - Време за умиране

— В такъв случай остани на телефона. Скоро всичко ще свърши.

Оказа се, че става въпрос за няколко секунди.

— Излизат! — обяви Дороти Коу.

Миг по-късно Джейкъб и Сет Дънкан изскочиха иззад ъгъла и хукнаха на зигзаг, приведени към земята. Очевидно си мислеха, че пушката все още е там. Добраха се до един от пикапите, отвориха вратите и пропълзяха вътре. Зад тях къщата на Джейкъб се разклати и рухна. Бавно и грациозно, сред тържествената заря на буйни рояци от искри. Горящите греди рухваха. Приличаха на вулканична лава, достигаща почти до външната ограда на имота. Вертикалната им позиция се превръщаше в хоризонтална. После южната стена бавно се наклони и рухна в огъня. Остана да стърчи само коминът.

— Как изглеждат нещата? — попита Ричър.

— Точно според предвижданията ти — отвърна Дороти Коу.

Джейкъб Дънкан беше зад волана. По-нисък и по-широкоплещест от Сет Дънкан до него. На лицето му все още белееше предпазната шина. Пикапът включи на заден, измина десет метра и почти опря в огъня. После пое напред и заби нос в оградата. Бронята се изкриви, покривът се огъна. Оградата се разтресе, но издържа. Дълбоки дупки за яките стълбове, солиден винкел, всичко от първокачествен материал. Законът за непредвидените обстоятелства в действие.

Джейкъб Дънкан направи още един опит. Отново върна назад, но този път по-малко от десет метра, защото пожарът се разрастваше. После се стрелна напред и се блъсна в оградата. Фигурите на двамата пътници се люшнаха като парцалени кукли, но оградата пак издържа. Ричър видя как Джейкъб извръща глава. Нямаше място за по-добро засилване. Пожарът и позицията на пикапа не го позволяваха.

Джейкъб смени тактиката. Направи маневра и насочи муцуната на пикапа между два стълба. Включи на ниска предавка и натисна газта. Винкелите започнаха да поддават. Надяваше се, че постепенният натиск ще свърши по-добра работа от резкия удар.

Но не се получи. Винкелите се огънаха и затрептяха от напрежение, но издържаха. Задните колела на пикапа изгубиха сцепление и задълбаха в пръстта. Оградата реагира на натиска и отскочи обратно. Пикапът помръдна двайсетина сантиметра назад.

Вратите се отвориха и двамата пътници изскочиха навън. Приведени ниско към земята, те затичаха към кадилака. Тежка лимузина, по-мощен двигател, по-голям въртящ момент. Но с неподходящи гуми, предназначени за движение по гладки повърхности, почти без сцепление по неравен терен. Сет седна зад кормилото и включи на заден, но лимузината измина само един-два метра и спря. Явно се опасяваше, че резервоарът може да се взриви от пожара. После даде газ, предницата измина два-три метра и се заби в оградата. Задните колела моментално започнаха да се въртят на място.

Край на играта.

— Ето сега — рече Ричър.

Последната вертикална греда се огъна и рухна в огъня. Бавно и плавно. Жаравата я прие в рояк от искри и облаци дим. От вътрешността й изскочиха ярки езици, които сякаш се хранеха с въздуха. Извиха се в причудливи форми, после изчезнаха. На тяхно място, възползвайки се от вакуума, изригна мощен пламък с височина над трийсет метра. Джейкъб и Сет отскочиха назад и прикриха лицата си с длани.

После започнаха да се катерят по оградата.

Прехвърлиха се от другата страна.

Хукнаха да бягат.

Джейкъб и Сет Дънкан се отдалечиха на трийсетина метра от пожара, подгонени от животинския инстинкт за самосъхранение. После спряха и се обърнаха, самотни и незначителни сред огромната пустош. Видяха джипа и по лицата им се изписа недоумение. Той беше от техните, караше го едно от техните момчета, което изобщо не си беше направило труда да им помогне. После зърнаха и пикапа на Дороти Коу в обратната посока, отново се обърнаха към джипа и започнаха да проумяват. Спогледаха се и хукнаха отново. Този път в различни посоки.

Ричър вдигна телефона.

— Представи си един часовников циферблат — рече той. — Аз съм на девет нула — нула, а вие сте на дванайсет. Джейкъб бяга към десет нула — нула, а Сет към седем. Сет е мой, а Джейкъб е ваш.

— Разбрах — отвърна Дороти Коу.

Ричър вдигна крак от спирачката и завъртя волана с една ръка. Джипът описа широк и ленив завой, насочвайки се отначало на север, а после на изток, като подскачаше по неравния терен. Страничното стъкло бързо се нагря от пламъците на пожара. Пред него Сет се препъваше по замръзналата пръст. Седемдесет метра го деляха от асфалтирания път. В ръката си държеше нещо.