Лий Чайлд - Време за умиране

Остана му само един патрон, изчисли Ричър.

Но се оказа, че е сгрешил. Видя как Сет яростно натиска спусъка, видя и въртенето на барабана. Но изстрели не последваха. Или патроните му са били с един по-малко, или барабанът е побирал само пет. Такива са револверите „Смит-60“, помисли си той. Междувременно Сет безпомощно се огледа, а после запрати револвера към кабината. Най-после мерникът му се оказа точен. Този човек не би трябвало да използва огнестрелно оръжие, а да хвърля камъни. Револверът се заби в предното стъкло, точно над волана. Ричър неволно се сви. Желязото отскочи и падна встрани. После Сет се обърна и хукна да бяга. Останалото беше лесно.

Ричър стъпи на газта и стисна волана с две ръце, като насочи тежкия джип точно по следите на беглеца. Скоростта достигна почти шейсет километра в час. Ако беше лека кола, ударът най-вероятно щеше да прехвърли жертвата над мотора и покрива. Но това беше тежък джип с тъпа муцуна, вирната високо над земята. Могъщ като парен чук, той блъсна Сет отзад, някъде над коленете и по-ниско от раменете. Като удар от двутонна тояга. Воланът подскочи в ръцете на Ричър. Главата на Сет внезапно изчезна от погледа му, а тялото му сякаш беше засмукано от земното притегляне със страшна сила. Лявото задно колело леко подскочи, сякаш преодоляваше някакво дребно препятствие. После джипът продължи пътя си, поклащайки се леко по неравностите на почвата.

Ричър намали, описа широк кръг и пое обратно. Искаше да провери дали има нещо за довършване. Оказа се, че няма. Без никакво съмнение. През живота си беше виждал много мъртъвци, но Сет Дънкан беше по-мъртъв от всички.

Вдигна телефона от съседната седалка и го опря до ухото си.

— Сет Дънкан е отстранен — докладва той, изправи волана и пое на югозапад, направо през замръзналите угари.

Джейкъб Дънкан се беше отдалечил на около двеста метра от дома си. Ричър го зърна пред себе си. Дребен и самотен, абсолютно беззащитен насред безкрайното голо поле. На стотина метра в северозападна посока пикапът на Дороти Коу описваше бавен кръг около него. Като бдително овчарско куче. Като разрушител, охраняващ транспортен конвой.

— Безпокои ме револверът — прошепна в микрофона Дороти.

— Сет се оказа слаб стрелец.

— Това не означава, че и Джейкъб е такъв.

— Добре, отбий и ме изчакай — рече Ричър. — Ще го направим заедно.

Изключи телефона и се насочи по диагонал към нея, минавайки на стотина метра зад гърба на бягащия Джейкъб. Когато наближи, Дороти Коу слезе от пикапа си и тръгна към мястото до шофьора на джипа. Ричър натисна бутона за свалянето на стъклото и каза:

— Не, ти ще караш, а аз ще държа пушката.

После слезе от мястото си зад волана и тръгна да заобикаля предницата. Срещнаха се пред хлътналата предна решетка на джипа. Не си казаха нищо повече. Лицето на Дороти Коу беше мрачно и решително. Спокойно и едновременно с това нервно. Тя седна зад волана, натисна бутона за нагласяване на седалката и погледна в огледалото. Сякаш всичко беше нормално, сякаш просто отиваше да си купи мляко от магазина. Ричър се настани до нея и измъкна глока от джоба си.

— Кажи нещо повече за онези снимки в сребърните рамки — рече тя.

— Не искам — поклати глава той.

— Излишно е да се тревожиш за мен. Просто искам да съм сигурна, че доказват вината на фамилията, най-вече на Джейкъб. Че са неоспорими улики. Искам да го знам, преди да приключим с него.

— Неоспорими са — рече Ричър. — Сто процента.

Дороти Коу кимна и включи на скорост. Джипът се разклати и бавно потегли. Колелата захрущяха по замръзналата пръст.

— Питахме се какво ще стане оттук нататък — сковано подхвърли тя.

— Ще се свържете с превозвач от друга община или ще работите с Елинор.

— Не, имах предвид хамбара. Докторът казва, че трябва да го изгорим из основи, но аз не съм сигурна, че това е правилно.

— Сами ще решите.

— Ти как би постъпил?

— Не мога да кажа. Решението трябва да бъде ваше.

— Кажи ми.

— Бих заковал портата и не бих стъпил повече там — рече с въздишка Ричър. — Бих оставил всичко да обрасне с цветя.

С това разговорът приключи. Приближиха се на петдесет метра от Джейкъб Дънкан и се приготвиха да действат. Джейкъб продължаваше да тича, но неособено бързо. Личеше, че е накрая на силите си. Препъваше се и влачеше крака. Един нисък и дебел мъж със слаби дробове и сковани крака, изпитващ всички болки и неудобства, които идват с възрастта. В ръката си държеше револвер, който беше точно копие на онзи у Сет. Същата никелирана стомана, същата къса цев. По всяка вероятност още един „Смит-60“, който може би щеше да се окаже също толкова неефективен в ръцете на изтощения възрастен мъж, който дишаше тежко, а мускулите му трепереха от прекомерните усилия.