Лий Чайлд - Време за умиране

— Как ще го направим? — попита Дороти Коу.

— Задмини го отляво. Нека проверим дали има сили за бой.

Нямаше. Ричър натисна копчето за сваляне на страничното стъкло и извади навън ръката си с глока. Дороти натисна газта и бързо започна да настига Джейкъб. Откъм лявата му страна. Той не направи опит да се обърне и да стреля. Само отскочи встрани и продължи да се препъва напред, отклонявайки се с един-два градуса от избрания маршрут.

— Сега ще опишеш широк кръг и ще се насочиш към гърба му, отдясно — рече Ричър.

— Добре — кимна Дороти. — За Маргарет.

Джипът описа пълен кръг и излезе на първоначалната си позиция. Но вече значително по-близо. Дороти изправи волана, после рязко натисна газта. Тежката машина подскочи и се втурна напред, вече по права линия. Десет метра, после двайсет, трийсет. Джейкъб Дънкан ужасено погледна през рамо и хукна наляво. Дороти Коу инстинктивно завъртя волана в обратна посока. Реакцията на примерен водач с четирийсет години стаж без нито едно произшествие. После се коригира. Левият фар улучи Джейкъб в гърба и дясното рамо. Револверът излетя от ръката му. Тялото му се претърколи и рухна на земята.

— Обратно, бързо! — заповяда Ричър.

Но Джейкъб Дънкан не стана. Лежеше по гръб, подвил единия крак под тялото си. Ноктите му дращеха пръстта, главата му се тресеше, очите му бяха отворени и бясно се въртяха в орбитите си. Нагоре и надолу, наляво и надясно. Револверът беше паднал на три метра от него.

Дороти Коу се върна обратно, спря на няколко крачки встрани и попита:

— А сега какво?

— Според мен трябва да го оставим тук — отвърна Ричър. — Мисля, че си му счупила гръбнака. Ще умре бавно.

— Колко бавно?

— Час, може би два.

— Не знам… — колебливо проточи тя.

— В такъв случай иди и го гръмни в главата — подаде й глока Ричър. — Но това би било милост, която тоя тип не заслужава.

— Ти го направи.

— С най-голямо удоволствие. Но това е твой дълг. Двайсет и пет години си чакала възмездие.

Тя бавно кимна и сведе очи към глока, който лежеше в дланите й като разтворена книга. Гледаше го така, сякаш никога не беше виждала подобно нещо.

— Има ли предпазител? — попита.

— Не — поклати глава Ричър. — Тези модели нямат предпазители.

Тя отвори вратата. Първо спря на стъпенката, а после скочи на земята. Обърна се и го погледна.

— За Маргарет — отново прошушна тя.

— И за всички останали — добави Ричър.

— И за Арти, моя съпруг.

Докосна с длан отворената врата и тръгна напред. Бавно и неохотно. Със ситни стъпки. Десет, единайсет, дванайсет. Кратко разстояние, превърнато в дълго пътешествие. Джейкъб Дънкан престана да мърда и я следеше с очи. Тя спря пред него. Ръката с пистолета незабележимо се отдели от тялото й. Сякаш не искаше да има нищо общо с него, сякаш оръжието беше нещо отделно, напълно самостоятелно. Устните й се размърдаха, но Ричър не чу какво казва. Пистолетът се насочи надолу, пръстът й натисна спусъка. Един, два, три изстрела. После още три. В бърза последователност. После Дороти Коу се обърна и бавно започна да се отдалечава.

Докторът и съпругата му ги чакаха на пътя, сгушени в кабината на пикапа. Ричър и Дороти спряха пред тях и слязоха. Докторът и съпругата му направиха същото. Събраха се между двете коли и обърнаха поглед към къщите на Дънкан. От тях бяха останали само комините, под които лежаха почернели греди. Те все още горяха, но с ниски пламъци и не толкова интензивно. Димът се издигаше почти вертикално нагоре и образуваше голям черен облак. Той беше единственото нещо, което се движеше. Слънцето беше високо над него, а останалата част от небето синееше.

— Чака ви много работа — обади се пръв Ричър. — Съберете останалите. Да вземат кирки и лопати. Изкопайте дълбоки дупки. Наистина дълбоки. После съберете мършата и я хвърлете в тях. Обаче трябва да оставите и малко свободно място. Микробусът им скоро ще се появи, а шофьорът е виновен точно толкова, колкото и всички останали.

— Трябва да го убием, така ли? — попита докторът.

— Ако искате, погребете го жив — сви рамене Ричър.

— А ти си тръгваш?

— Заминавам за Вирджиния — кимна Ричър.

— Не можеш ли останеш още ден-два?

— Нещата вече са във ваши ръце. Аз бях дотук.

— А какво да правим с футболистите у дома?

— Пуснете ги да си вървят. Посъветвайте ги да напуснат града. Те с радост ще го направят, защото вече няма какво да търсят тук.

— Но сигурно ще разкажат на някого какво е станало — поклати глава докторът. — Или някой ще види пушека. Вероятно ще се появят и ченгетата.