Лий Чайлд - Време за умиране

Стъклото бавно се плъзна надолу.

В ръката на италианеца проблесна пистолет.

Тялото му направи лека чупка в кръста. Последваха чифт ярки оранжеви пламъчета в бърза последователност. Сякаш във вътрешността на купето блесна светкавицата на фотоапарат. Два оглушителни трясъка. След кратка пауза още два, отново съпътствани от оранжеви светкавици. Всичко беше изпълнено старателно, спокойно и точно.

Италианецът се отдръпна и Винсънт успя да зърне мургавите здравеняци, проснати на седалките. Бяха някак смалени, като спукани балони. Оплескани с някаква тъмна субстанция. Главите им висяха към гърдите и изглеждаха странно. Защото части от тях липсваха .

Винсънт се просна на пода и повърна. После запълзя към телефона.

Анджело Манчини отвори багажника на червения форд и огледа двата куфара на колелца от изкуствена материя, които до голяма степен потвърждаваха една от теориите му. Истинските мъже си носят багажа, а не го търкалят като някакви мадами. Дръпна ципа на единия от тях и откри няколко старателно сгънати ризи заедно със закачалките. Избра най-горната, развинти капачката на резервоара и я пъхна вътре с помощта на парче от закачалката. Навън остана да виси само единият ръкав. Манчини извади кибрита, който беше прибрал от масата на ресторанта до хотел „Мариот“, и драсна една клечка. Ръкавът пламна. Без да губи повече време, той се отдалечи от колата, качи се в синия шевролет до Роберто Касано и двамата бързо потеглиха.

Пътят зад мрежестата ограда беше все така тъмен. Докторът отскочи до кухнята и се върна с четири чаши горещо кафе, наредени върху пластмасов поднос. Съпругата му мълчеше. Дороти Коу до нея също не обелваше нито дума. Женската солидарност в действие. Поредната дълга нощ от деветте хиляди нощи през последните двайсет и пет години. Повечето от тях спокойни, други — не. Девет хиляди залеза, всеки от които предполагаше откровение.

Ричър мълчеше в очакване. Знаеше, че Дороти ще поиска да научи какво е открил в полицейския архив. Но жената все още не задаваше въпроси и той не бързаше. Нямаше намерение сам да отваря дума по темата. През годините се беше сблъсквал с какви ли не човешки трагедии, но никоя от тях не можеше да се сравнява с тази, която беше сполетяла семейство Коу. Затова мълчеше и чакаше. Десет минути, петнайсет.

— Още ли пазят досиетата? — попита най-сетне тя.

— Да — глухо отвърна той.

— Видя ли ги?

— Да.

— Включително нейната снимка?

— Била е много красива.

— Нали? — усмихна се тя. Не с гордост, защото детето не беше нейно собствено, но с някакво топло учудване. — Все още ми липсва. Което е странно, защото би трябвало да ми липсват неща, които съм притежавала. Така и не видях нищо от онова, което щеше да се случи по-късно. Сега щеше да е на трийсет и три. Възрастен човек. Не ми липсват тези неща, тъй като нямам ясна представа какви биха били. Не знам каква щеше да стане. Може би майка, която щеше да си остане тук, може би жена с кариера — адвокат или учен, отдавна преместила се в някой голям град.

— Как беше в училище?

— Много добре. Пълна отличничка.

— Имаше ли любими предмети?

— Всички й бяха любими.

— Къде беше тръгнала в онзи ден?

— Много обичаше цветята. Предпочитам да мисля, че беше тръгнала да бере цветя.

— Често ли обикаляше из околността?

— Непрекъснато, когато не беше на училище. Особено в неделя. Много обичаше да кара велосипед. Винаги отиваше нанякъде. Невинни детски години. На нейната възраст и аз бях същата.

Ричър помълча малко, после подхвърли:

— Дълго време бях нещо като полицай. Ще разрешиш ли да ти задам един сериозен въпрос?

— Да — кимна тя.

— Наистина ли искаш да знаеш какво се е случило с нея?

— То не може да бъде по-лошо от онова, което си представям.

— Страхувам се, че може — въздъхна Ричър. — Понякога става точно така. Затова те попитах. В някои случаи е по-добре да не знаеш.

Дороти дълго мълча, после промълви:

— Синът на съседите чул призракът й да пищи…

— Видях го — рече Ричър. — Пуши много трева.

— Понякога и аз го чувам. Наистина го чувам. И това ме учудва.

— Аз не вярвам в призраци.

— Аз също. Я ме погледи.

Ричър се подчини. Стабилна жена, която познава живота. Някъде около шейсет. Честна и открита, съсипана от работа. И от мъка. С бавно побеляваща коса.

— Да — промълви тя. — Наистина искам да знам какво се е случило с нея.

— Добре — кимна Ричър.

Телефонът иззвъня две минути по-късно. Старомодният апарат издаде протяжен механичен сигнал, който прозвуча по-скоро скръбно, отколкото настоятелно. Съпругата на доктора скочи и изтича в антрето. Каза „ало“ и млъкна. Клюкарската мрежа отново се беше задействала. Високият и изкривен от мембраната глас се чуваше чак в хола. Съпругата реагира със стреснато възклицание. Явно новините бяха важни. Дороти Коу се размърда на стола. Докторът се изправи. Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Пътят беше все така тъмен.