Лий Чайлд - Време за умиране

— Разбира се. Нали сме екип?

— Трябваше да го задържиш, докато изработим конкретен план за действие.

— Не ни трябва план. Работата е проста — да отстраним някакъв тип, който действа сам. Толкова ли е трудно? Ти нали каза, че местните ще помагат?

— Местните спят.

— Ще ги събудим. С малко късмет можем да приключим още преди разсъмване.

— А после какво?

— После ще изкараме деня в компанията на братята Дънкан. Всички се нуждаем от тази доставка, заради нея сме тук. Затова ще използваме времето си за нея и за нищо друго.

— Откъде ще започнем?

— Ти ми кажи. От доста време си тук.

— Докторът — рече Касано. — Той е най-слабата брънка във веригата.

— Къде е тоя доктор? — попита иранецът.

— На югозапад от тук.

— Добре, иди да поговориш с него. През това време аз ще свърша една друга работа.

— Защо?

— След като ти знаеш, че той е най-слабата брънка, знае го и Ричър. Бас държа, че не е там. Затова предпочитам да свърша малко работа, докато ти си губиш времето.

Винсънт се отказа да разлепва прозореца. Стана му ясно, че той няма да се отвори, без да издаде силен звук, а в момента това беше крайно нежелателно. А и по всичко личеше, че импровизираното съвещание навън вече беше свършило. Дребният с измачканите дрехи седна зад волана на кадилака и голямата черна лимузина описа широк кръг по чакъла. Фаровете й осветиха прозореца, зад който се криеше Винсънт, но той успя да клекне навреме. В следващия миг кадилакът излезе на пътя и изчезна в южна посока.

Останалите четирима останаха по местата си, изпращайки с поглед голямата кола. Когато габаритите й се стопиха в мрака, те се разделиха по двойки и започнаха да говорят. Образуваха странно симетрично каре, всеки бръкнал в десния джоб на палтото си.

— Той няма партньор — промърмори Роберто Касано, продължавайки да гледа в посоката, в която беше изчезнал кадилакът. — Никой няма да работи в тила. И какъв тил, по дяволите? Това са празни приказки!

— Има партньор, разбира се — поклати глава наемникът на Сафир. — Всички го видяхме, нали беше в стаята ти?

— Изчезнал е. Заедно с шибаната кола, която са взели под наем. А тоя тип си е сам-самичък. Откраднал е кадилака от паркинга на хотела. С очите си видях, че беше там.

Настъпи мълчание.

— Освен ако някой от вас няма пръст в тая работа — обади се Касано. — А може би и двамата.

— Какви ги дрънкаш?

— Всички тук сме възрастни хора — добави Касано. — Имаме известен опит. Затова нека не се преструваме, че нищо не ни е ясно. Махмейни е наредил на хората си да ни очистят. Така са постъпили и Сафир, и нашият приятел Роси. Всеки един от тях иска цялата торта за себе си. И ние прекрасно го знаем.

— Ние не сме направили нищо — обади се ливанецът. — Според нас това е ваша работа. Обсъдихме нещата по пътя насам. Ясно е, че кадилакът не е кола под наем.

— И на нас ни е ясно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Първо ти.

— Заклевам се в гроба на майка си — каза Касано.

— И аз се заклевам в гроба на моята — каза ливанецът. — Какво тогава се е случило?

— Другият е избягал. Явно се е изплашил. Или не е достатъчно дисциплиниран. Може би Махмейни не е такъв, за какъвто го мислим. А това отваря нови възможности.

Никой от останалите не каза нищо.

— Имаме право на глас, не мислите ли? — подхвърли Касано. — Ние четиримата. Бихме могли да ликвидираме и другия човек на Махмейни, но да не се закачаме помежду си. Така Роси и Сафир ще получат по петдесет процента. А и ние също ще спечелим.

— Предлагаш примирие?

— Примирията са временни. По-добре да го наречем съюз. Звучи по-окончателно.

Ново мълчание. Хората на Сафир се спогледаха. Решението не беше трудно. Война на два фронта или само на един? Историята е пълна с примери за умни хора, които са предпочели второто пред първото.

Винсънт продължаваше да наблюдава през прозореца. Разговорът беше спокоен, водеше се тихо. В един момент възникна леко напрежение, после нещата се уталожиха. Това пролича по отпуснатите стойки на участниците, по разменените изпитателни погледи и последвалите леки усмивки. После и четиримата извадиха ръцете си от джобовете и се здрависаха. По права линия и на кръст. Последваха потупвания по гърбовете. Четирима нови приятели, които се чувстваха прекрасно в компанията си.

Размениха си още няколко думи, произнесени спокойно и дори небрежно. Решението беше взето. След нова серия от потупвания по гърбовете, този път в смисъл скоро пак ще се видим , двамата мургави здравеняци се качиха в червения си форд, затръшнаха вратите и включиха двигателя. В същия миг италианецът, който беше говорил най-много, сякаш си спомни нещо, обърна се и почука на прозорчето.