Лий Чайлд - Време за умиране

Ричър си наля чаша кафе и потъна в размисъл.

— Оставих кадилака на Сет Дънкан пред „Мариот“ — промълви след дълго мълчание той.

— А как се върна тук? — попита съпругата на доктора.

— Взех малибуто на един от лошите.

— Това отпред?

— Не, това е джипът, който взех от един футболистите.

— А какво е станало с кадилака?

— Предполагам, че след като свих колата на онзи тип, той е свил моята. Може би не нарочно, а защото в градчето няма кой знае какъв избор. Не е искал да краде някой скапан пикап, нито пък нова кола със сложна електроника. Харесал си е кадилака, който най-вероятно е бил единствената подходяща кола наоколо. Или просто го е мързяло да обикаля и да търси. Колата си беше там, пред хотела, редом с техните.

— Успя ли да ги огледаш?

— Само четиримата новодошли без италианците.

— Това прави шестима, а не петима. Къде е шестият?

— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Ричър. — Сакът на онзи, който е свил кадилака, не е в багажника, а на задната седалка.

— Откъде знаеш?

— Шестият е в багажника. Лично го сложих там.

— Дали разполага с достатъчно въздух?

— Вече не му трябва въздух.

— Господи Исусе! Какво се случи?

— Мисля, че първо ще искат да отстранят мен, а после ще свършат работата, за която са дошли — въздъхна Ричър. — Не мога да го обясня. Тази вечер са се събрали в „Мариот“ и италианците са обявили задачата и са предложили някакво описание на останалите. Със сигурност бегло, защото все още не сме се срещали очи в очи. Но малко по-късно се сблъсках с един от новодошлите във фоайето на хотела. Той ме гледаше втренчено. Сякаш се питаше дали аз не съм човекът, за когото бяха говорили току-що. Виждах го как мисли. После излязохме на паркинга. Той бръкна в джоба си и аз го ударих. Чувал ли си за commotio cordis ?

— Травма на гръдната стена — кимна докторът. — Причинява фатална сърдечна аритмия.

— Виждал ли си как действа?

— Не.

— И аз не бях. Но вече мога да ти кажа, че действа безотказно.

— Какво имаше в джоба му?

— Нож, пистолет и шофьорска книжка, издадена във Вегас.

— Вегас? — сбърчи вежди докторът. — Може би братята Дънкан имат комарджийски дългове? За това ли става въпрос?

— Възможно е — отвърна Ричър. — Очевидно живеят нашироко от дълго време насам. Парите им все идват отнякъде.

— Как така отнякъде? От трийсет години насам рекетират близо четирийсет ферми, плюс мотела. Това са много пари.

— Не са — поклати глава Ричър. — Този район трудно може да се нареди сред най-богатите в света. Дори да прибират половината от заработката на хората, пак няма да съберат пари и за едно нощно гърне. Но въпреки това Сет живее като Крез, освен това държат на заплата цял футболен отбор. Няма как да го правят, ако разчитат единствено на сезонните си приходи.

— Има време да мислим за това — обади се съпругата на доктора. — В момента футболистите върлуват наоколо, но ние не знаем къде и защо. Това е по-важно. Дороти Коу може да се отбие.

— Тук? — вдигна вежди Ричър. — Сега?

— И това се случва понякога — поясни докторът. — Женска солидарност. Подкрепят се взаимно, сякаш са сестри. Най-беззащитните, разбира се.

— Точно такива сме ние с Дороти — добави съпругата му. — Понякога към нас се присъединяват и други в зависимост от степента на паниката, която ги е обзела.

— Идеята не е добра — поклати глава Ричър. — Главно от тактическа гледна точка. Така мишената им ще бъде само една вместо няколко.

— Силата им е в числеността. Обикновено се получава. Понякога онези хлапаци стават свенливи и не искат свидетели, особено когато ги изпращат срещу жени.

Отидоха в дневната заедно с кафето. От там имаха добра видимост към пътя. Той беше абсолютно пуст, почти незабележим в мрака. Седяха на столовете с високи облегалки и мълчаха. На тъмно, за да виждат по-добре през прозорците.

— Разкажи за досиетата — обади се най-накрая докторът.

— Попаднах на една снимка — рече Ричър. — Оказа се, че детето на Дороти е било азиатче.

— Виетнамче — уточни съпругата на доктора. — Арти Коу беше ходил там. Предполагам, че нещо го е впечатлило, защото малко след като започна нашествието на виетнамски имигранти, те подадоха документи за осиновяване.

— Много ли бяха тукашните хора, които заминаха за Виетнам?

— Доста.

— Включително и братята Дънкан?

— Мисля, че не. Те имаха постоянна работа.

— Също като Арти Коу — изтъкна Ричър.

— С него беше друго. Разни хора, разни идеали.