Лий Чайлд - Време за умиране

Лицето го болеше.

Чувстваше се объркан. Нямаше представа колко е часът. Часовникът в главата му беше спрял. Дишаше през устата. Носът му беше подут и запушен от съсиреци. Усещаше кръв по устните и брадичката си. Гъста и почти засъхнала. Изтекла от носа му може би преди трийсет минути. За разлика от Елинор Дънкан, неговата кръв се съсирваше бързо. Винаги беше така. Обратно на хората, които страдат от хемофилия. Понякога това беше предимство. Продукт на еволюцията, изграден от много поколения мъже в рода му, оцелявали и в най-безнадеждните ситуации.

Лицето го болеше.

В бетонното помещение имаше и други неща. Най-вече тръби с различен диаметър. Имаше и железни кутии, покрити със зелена боя, леко олющена от влагата. Имаше и жици — някои в стоманени проводници, други голи. Прозорци липсваха. Плътни бетонни стени и нищо друго. И стъпалата, които свършваха пред плътно затворена врата високо горе.

Намираше се под земята.

Може би в нещо като бункер.

Нямаше как да разбере дали е така.

Лицето адски го болеше. И ставаше все по-зле. Ужасната болка пулсираше между очите му, минаваше през носа и се забиваше дълбоко в главата му с всеки удар на сърцето. Пронизваща и разяждаща. Затихваща за миг, за да се върне отново — още по-силна. Лоша работа. Но той можеше да я победи. Можеше да победи всичко. Правеше го още от петгодишен. Ако нямаше с какво да се бори, започваше да се бори със себе си. Но обекти никога не му бяха липсвали. Негови лични, както и обекти на брат му. Нещо като семейна отговорност. Което не означаваше, че брат му бе страхливец. Дори напротив. Не беше и слаб. Беше едър като него. Но рационален, дори любезен. Което си беше недостатък. Когато някой се нахвърляше отгоре му, Джо неизменно губеше ценни секунди, за да се запита защо. Ричър не го правеше. Никога. Той използваше първата скъпоценна секунда, за да нанесе първия скъпоценен удар. Биеше се, за да победи. Нищо друго.

Лицето адски го болеше. Концентрира се върху болката, а после се дистанцира от нея. Разгледа я, изследва я, идентифицира я и я запечата. Изолира се от нея. Предизвика я. Ти срещу мен? Нямаш никакви шансове, приятелко. После очерта границите й и я огради със стени. Пъхна я между тях и започна да ги свива. Навътре, все по-силно и по-силно. Смазваше болката, правеше я все по-малка, ограничаваше я, елиминираше я.

Но не успяваше да я победи.

Напротив, тя го побеждаваше.

Изригваше като бомба с часовников механизъм. С желязна последователност. Едно, две, три. Безкрайна, с всеки удар на сърцето. Щеше да спре само ако сърцето му спреше да бие. Пълно безумие. В миналото го бяха ранявали с шрапнел и с куршум в гърдите. Бяха го ръгали с нож. Но това беше по-лошо. Много по-лошо от всичките му наранявания, взети заедно.

В което нямаше никакъв смисъл. Нещо не беше наред. И преди беше виждал счупени носове. Много пъти. Беше неприятно, разбира се. Но не и повод за трагедии. Никой не ги възприемаше като взривена в главата граната. Дори Сет Дънкан. Хората стават на крака и си тръгват. Е, може би плюят малко кръв, може би се мръщят от болка. Но само толкова.

Вдигна ръка към лицето си. Бавно и внимателно. Знаеше, че ще бъде като изстрел в главата. Но трябваше да знае. Защото нещо не беше наред. Докосна носа си, а после ахна от пронизващата болка, която експлодира като мълния в главата му.

Предната кост на носа беше строшена заедно с хрущяла. Потънала в кожата на лицето, малко встрани и забита дълбоко.

Адски болеше.

Може би прикладът на ремингтъна е бил облицован с метал. Бронз или стомана. За по-голяма издръжливост срещу капризите на времето. Не беше забелязал подобно нещо просто защото в последната секунда успя да помръдне главата си. Само толкова, колкото позволяваше потната длан, притиснала челото му. Целта му беше ударът да бъде максимално страничен. По-добре, отколкото фронтален. При фронтален удар съществуваше голяма опасност костиците да проникнат чак в мозъка.

Затвори очи.

После отново ги отвори.

Знаеше какво трябва да направи.

Да намести счупената кост.

Имаше ясна представа за вредата и ползата от подобен акт. Болката щеше да намалее, а носът щеше да възвърне нормалната си форма. Почти. Но това със сигурност означаваше, че той отново ще припадне. Нямаше две мнения по този въпрос. Дори внимателното докосване на раната с върха на пръстите за малко не му откъсна главата. Все едно, че беше изстрелял куршум в лицето си. Но наместването на счупената кост щеше да наподобява дълъг картечен откос.